— Кафе, ако обичате, и, Оливия, донеси ми кроасан.
Тя скача, за да изпълни заповедта ми.
— Андреа, свържи ме с Уелч, с Барни, след това с Флин, после с Клод Бастил по телефона. Не искам абсолютно никакви прекъсвания, дори да е майка ми… освен… освен ако не позвъни Анастейжа Стийл. Разбра ли ме?
— Да, господине. Искате ли да прегледаме графика за днес?
— Не. Първо искам кафе и нещо за ядене. — Мръщя се на Оливия, която се влачи като охлюв към асансьора.
— Добре, господин Грей — провиква се след мен Андреа, когато отварям вратата на офиса.
От чантата вадя подплатения плик, в който съхранявам най-ценното си притежание — глайдера. Поставям го на бюрото и мислите ми се стрелват към госпожица Стийл.
Тази сутрин е на нова работа, ще се запознае с нови хора… нови мъже. Тази мисъл е потискаща. Ще ме забрави.
Не, няма да ме забрави. Жените винаги помнят първия мъж, който ги е изчукал, нали така? Тя винаги ще пази този скъп спомен. Само че не искам да се превърна в спомен. Искам да остана в мислите ѝ. Какво да направя?
На вратата се чука. Влиза Андреа.
— Кафе и кроасан, господин Грей.
— Влез.
Тя ситни към бюрото ми и погледът ѝ се стрелва към глайдера, но нали е умно момиче, знае да си държи езика зад зъбите. Оставя закуската на бюрото ми.
Черно кафе.
Браво, Андреа.
— Благодаря.
— Оставих съобщения на Уелч, Барни и Бастил. Флин ще позвъни в пет.
— Добре. Откажи всичките ми социални ангажименти. Никакви обеди, нищо за вечерта. Свържи ме с Барни и ми намери телефона на свестен цветар.
Тя драска трескаво в бележника си.
— Господине, използваме „Аркейдиа Роузес“. Искате ли да изпратя цветя от ваше име?
— Не, дай ми номера. Сам ще свърша тази работа. Това е всичко.
Тя кима и излиза бързо, почти тича. След малко телефонът звъни. Барни е.
— Барни, искам да ми направиш стойка за модел на глайдер.
Между срещите звъня в цветарския магазин и поръчвам двайсет и четири бели рози за Ана, които да ѝ бъдат доставени вечерта. Така няма да ѝ е неудобно, докато е на работа, и няма да се чувства неловко.
И няма да може да ме забрави.
— Ще има ли картичка към цветята, господине? — пита цветарката.
Да напиша ли нещо на Ана?
Какво да ѝ кажа?
Върни се. Извинявай. Няма да те бия повече.
Думите се появяват сами и ме карат да се намръщя.
— Ами… например: „Честит първи работен ден. Дано е минало добре“. Погледът ми попада върху глайдера на бюрото. — И още нещо: „Благодаря за глайдера. Трогнат съм. Вече е поставен на видно място на бюрото ми. Крисчън“.
Цветарката прочита отново текста.
По дяволите, изобщо не отразява онова, което исках.
— Това ли е всичко, господин Грей?
— Да, благодаря.
— Пак заповядайте, господине, и приятен ден.
Поглеждам злобно телефона. Приятен ден на куково лято.
— Човече, какво ти става? — Клод се надига от пода, където току-що съм го тръшнал върху кльощавия му добре трениран задник. — Днес си направо огън и жупел, Грей. — Той се надига бавно, елегантно като голяма котка, която преценява жертвата си. Сами сме за спаринг в тренировъчната зала в мазето на Грей Хаус.
— Вкиснат съм — отговарям.
Изражението му е спокойно, докато се обикаляме.
— Не е много разумно да идваш на ринга, ако мислите ти витаят другаде — подхвърля Клод. Не откъсва очи от мен.
— Откривам, че помага.
— Дай малко наляво. Защити дясното. Вдигни ръка, Грей.
Завърта се, фрасва ме по рамото и едва не ме изкарва от равновесие.
— Съсредоточи се, Грей. Не искам да пренасяш тук простотиите от заседателната зала. Да не би да става въпрос за момиче? Май някое готино дупе ти е пропукало леда. — Той се киска, подиграва се. Получава се. Нанасям среден отстрани, последван от един, след това и от втори удар и той се отплесва назад, а растата му подскача.
— Я си гледай работата, Бастил.
— Леле, май напипахме източника на болката — хили се доволно Клод. Неочаквано замахва, но аз очаквам този удар, блокирам го и замахвам, следва бърз ритник. Този път той отскача, но не крие, че е впечатлен.
— Каквито и гадории да стават в привилегирования ти свят, Грей, получава се. Давай все така.
Сега ще го поваля. Нападам.
Няма много движение на път към къщи.
— Тейлър, може ли да се отклоним?
— Накъде, господине?
— Би ли минал покрай апартамента на госпожица Стийл?
— Добре, господине.
Свикнал съм с болката. Тя е непрекъсната, не си отива. По време на срещите позаглъхва, не е чак толкова натрапчива, едва когато съм сам с мислите си се разгаря и лумва вътре в мен. Колко ли време ще продължи?
Когато приближаваме апартамента ѝ, сърцето ми започва да блъска.