Може пък да я видя.
Тази възможност ме вълнува и същевременно ме тревожи. Разбирам, че не съм мислил за нищо друго, откакто тя си тръгна. Отсъствието ѝ е постоянният ми спътник.
— Карай бавно — нареждам на Тейлър, когато приближаваме блока.
Вътре свети.
Тя си е вкъщи!
Надявам се да е сама и да ѝ липсвам.
Дали е получила цветята ми?
Искам да си погледна телефона, за да проверя дали не ми е изпратила есемес, но не мога да откъсна поглед от прозорците на апартамента ѝ. Може пък да я видя. Дали е добре? Мисли ли за мен? Питам се как е минал първият ѝ работен ден.
— Още веднъж, господине? — пита Тейлър, докато минаваме бавно и апартаментът се скрива от погледите ни.
— Не. — Поемам си жадно въздух. Дори не съм забелязал, че съм спрял да дишам. Насочваме се към Ескала и аз преглеждам имейлите и есемесите с надеждата да има нещо от нея… но няма нищо. Получил съм есемес от Елена.
●Добре ли си?●
Не му обръщам никакво внимание.
В апартамента ми е тихо; дори не съм забелязвал колко е тихо. Когато Анастейжа я няма, тишината става по-оглушителна.
Отпивам глътка коняк и влизам разсеяно в библиотеката. Каква ирония, че нито веднъж не ѝ показах тази стая, след като знам колко много обича литературата. Надявам се тук да открия някакво спокойствие, защото стаята не пази спомени за нас двамата. Разглеждам всички книги, подредени спретнато и каталогизирани, и отправям поглед към масата за билярд. Тя дали играе билярд? Едва ли.
Представям си я разкрачена на зеленото сукно. Може и да нямаме спомени от тази стая, но умът ми е напълно способен да създаде невероятно еротични образи на прелестната госпожица Стийл.
Не мога да го понеса.
Отпивам още глътка коняк и излизам от стаята.
Вторник, 7 юни 2011
Чукаме се. Чукаме се яко. Отново сме подпрени на вратата на банята. Тя е моя. Потъвам в нея отново и отново.
Не мога да ѝ се наситя: на усещането, на аромата, на вкуса. Стискам косата ѝ, скубя я. Стискам дупето. Тя е увила крака на кръста ми. Не може да помръдне; притиснал съм я. Увила се е около мен като коприна. Ръцете ѝ ме скубят. Точно така. У дома съм и тя е у дома. Това е мястото, на което искам да бъда… вътре в нея…
Тя. Е. Моя. Мускулите ѝ се свиват, когато свършва, стяга се около мен, отметнала е глава. Свършва и ми доставя удоволствие! Изкрещява и аз я следвам… точно така, сладка моя, моя сладка Анастейжа. Тя се усмихва сънено, като упоена, а е толкова сексапилна. Изправя се и ме поглежда, палавата ѝ усмивка трепка по устните ѝ, след това ме отблъсква и отстъпва назад, не казва нищо. Сграбчвам я и се озоваваме в стаята с играчките. Притискам я към пейката. Вдигам ръка, за да я накажа, стискам колан… и тя изчезва.
До вратата е. Лицето ѝ е пребледняло, тъжно и тя бавно се понася надалеч… Вратата е изчезнала, тя не спира. Протяга умолително ръце. Ела с мен, шепне тя, но се отдръпва, образът ѝ избледнява… изчезва пред очите ми… стопява се… няма я. Не, крещя аз. Недей! Само че нямам глас. Нямам нищо. Ням съм. Отново съм… ням.
Будя се объркан.
Мама му стара… било е сън. Поредният жив сън.
Този обаче е различен.
По дяволите! Целият съм лепкав. За миг усещам онова отдавна забравено, но познато чувство на страх и възторг — само че сега Елена не ме притежава.
Мили боже, изпразнил съм се като цял отбор. Не ми се е случвало откога? От петнайсетгодишен или от шестнайсет?
Лежа в мрака, отвратен от себе си. Смъквам тениската и се избърсвам. Спермата ми е навсякъде. Подсмихвам се в мрака, въпреки тъпата болка от загубата. Еротичният сън си струва. Останалото… майната му. Обръщам се и съм готов за сън.
Него го няма. Мама седи на канапето. Мълчи. Гледа в стената и от време на време мига. Заставам пред нея, но тя не ме вижда. Махам с ръка и тя ме забелязва, но ме отпраща. Не, въшчице, не точно сега. Той наранява мама. Наранява и мен. Мразя го. Направо ме подлудява. Най-хубаво е, когато сме двамата с мама. Тогава тя е моя. Моята мамичка. Коремчето ме боли. Отново е гладно. В кухнята съм, търся сладки. Бутам един стол към шкафа и се качвам. Намирам кутия крекери. Само те са вътре в шкафа. Сядам на стола и отварям кутията. Останали са два. Изяждам ги. Вкусни са. Чувам го. Скачам от стола, хуквам към стаята и се хвърлям в леглото. Преструвам се на заспал. Той ме ръчка с пръст. Стой там, малко лайненце. Сега ще изчукам тази мръсница майка ти. Да не съм видял грозната ти мутра тази вечер. Разбра ли ме? Удря ме по лицето, понеже не отговарям. Или ще гориш, малък нещастнико. Не. Не. Това не ми харесва. Не обичам да ме гори. Боли. Разбра ли, малоумнико? Знам, че той иска да се разплача. Само че е трудно. Не мога да плача. Удря ме с юмрук…