Отново се стряскам и лежа задъхан под бледата утринна светлина, чакам сърцето ми да се успокои, опитвам се да преглътна острия вкус на страх, събрал се в устата ми.
„Тя те спаси от тези гадости, Грей.
Докато тя беше с теб, не преживяваше отново тези спомени. Защо ѝ позволи да си отиде?“
Поглеждам часовника. 5:15. Време е да потичам.
Блокът ѝ ми се струва мрачен; все още е потънал в сенки, утринното слънце не го е докоснало. Точно така. Отговаря на настроението ми. В апартамента ѝ е тъмно, а пердетата на стаята, която гледах преди, са дръпнати. Сигурно това е нейната стая.
Господи, надявам се да спи сама. Представям си я сгушена на бялото метално легло, една малка топчица, наречена Ана. Дали мисли за мен, сънува ли ме? Има ли кошмари, в които участвам и аз? Забравила ли ме е вече?
Никога не съм се чувствал толкова нещастен, дори като тийнейджър. Може би преди да стана Грей… спомените ме връщат назад. Не, не, не и когато съм буден. Това е вече прекалено. Вдигам качулката и се облягам на гранитната стена. Скривам се в отсрещния вход. Ужасна мисъл изскача в ума ми — че мога да стоя тук седмица, месец… дори година. Ще наблюдавам, ще чакам, само и само да зърна момичето, което беше мое. Болезнена работа. Превърнах се в онова, за което тя ме обвиняваше — неин преследвач.
Не мога да продължавам по този начин. Трябва да я видя, да се уверя, че е добре. Трябва да залича последния образ: тя е наранена, унизена, победена… и ме напуска.
Когато се връщам в Ескала, Гейл ме чака със закуската.
— Не съм го искал.
Имам предвид омлета, който поставя пред мен.
— Тогава ще го изхвърля, господин Грей — заявява тя и посяга към чинията. Много добре знае, че ненавиждам да се хвърля храна, но не трепва под строгия ми поглед.
— Направили сте го нарочно, госпожо Джоунс.
Каква досадна жена!
Тя се усмихва, малка победоносна усмивка. Мръщя се, но тя не трепва и все още притиснат от спомена за снощния кошмар, аз изяждам закуската си.
Може ли просто да звънна на Ана и да я поздравя? Дали ще приеме обаждането ми? Плъзвам поглед към глайдера на бюрото. Тя поиска да се разделим. Би трябвало да уважа решението ѝ и да я оставя на мира. Само че много искам да чуя гласа ѝ. За момент се замислям дали да не ѝ звънна и да затворя, само и само да чуя гласа ѝ.
— Крисчън? Крисчън, добре ли си?
— Извинявай, Рос, какво каза?
— Малко си разсеян. Никога не съм те виждала в подобно състояние.
— Добре съм — сопвам се.
„Мама му стара, Грей, съсредоточи се“.
— Какво каза?
Рос ме гледа подозрително.
— Казвам, че СИП имат по-големи финансови затруднения, отколкото мислехме. Да продължаваме ли?
— Да — отвръщам разпалено. — Продължаваме.
— Екипът им ще дойде днес следобед, за да подпишат предварително споразумение.
— Добре. Кажи ми сега за последното ни предложение за Еймън Кавана.
Ставам и гледам замислено през пролуките на дървените щори към Тейлър, който е паркирал пред кабинета на Флин. Късен следобед е и продължавам да мисля за Ана.
— Крисчън, с удоволствие ще взема парите ти и ще те наблюдавам как гледаш през прозореца, но гледката не е причината да дойдеш тук — заявява Флин.
Обръщам се към него. Той ме наблюдава с любезно очакване. Въздишам и се отправям към канапето.
— Кошмарите се върнаха. Никога не са били чак толкова тежки.
Флин извива вежди.
— Същите ли?
— Да.
— Какво се е променило? — Той навежда глава на една страна и чака отговора ми. Тъй като мълча, добавя: — Крисчън, струваш ми се адски нещастен. Нещо се е случило.
Чувствам се както с Елена: част от мен не иска да му каже, защото тогава ще се окаже истина.
— Запознах се с едно момиче.
— И?
— Тя ме напусна.
Той ме поглежда изненадано.
— И преди са те напускали жени. Какво беше различно този път?
Гледам го с празен поглед:
Защо е различно ли? Защото Ана е различна.
Мислите ми се сливат в пъстра плетеница: тя не беше подчинена. Не бяхме подписали договор. Тя нямаше сексуален опит. Тя беше първата жена, която искам повече от секса. Господи, какво ли не опитах за пръв път с нея: първото момиче, до което съм спал, първата девственица, първата, която запознах със семейството си, първата, която возих в Чарли Танго, първата, която заведох да лети.
Да… просто тя е различна.
Флин прекъсва мислите ми.
— Въпросът е съвсем простичък, Крисчън.
— Тя ми липсва.
Лицето му си остава мило и загрижено, но не издава нищо.
— Нито една от предишните жени ли не ти е липсвала?