Да бъда с Ана ли?
— Да — прошепвам.
— Тогава се съсредоточи върху тази цел. Пак се връщаме към онова, за което ти говорих на последните ни срещи — фокуса към решението. Ако тя е влюбена в теб, както сама ти е казала, сигурно страда като теб. Затова повтарям въпроса си: замислял ли си се за по-конвенционална връзка с това момиче?
— Не.
— А защо?
— Защото дори не ми е минавало през ум, че мога да се справя.
— Ако тя не е готова да ти бъде подчинена, ти не можеш да играеш ролята на доминант.
Поглеждам го гневно. Това не е роля — аз съм си такъв. Незнайно откъде си припомням имейл до Анастейжа. „… при доминантно-подчинените връзки цялата сила е в ръцете на подчинения. Тоест в твои ръце. И ще го повторя пак — ти си тази, която държи силата. Не аз“. Ако тя не иска да го прави, значи и аз не искам.
В гърдите ми избуява надежда.
Дали ще мога?
Мога ли да имам ванила връзка с Анастейжа?
Настръхвам.
Мама му стара! Може и да мога.
Ако мога, тя ще ме иска ли отново в живота си?
— Крисчън, ти си се доказал като забележително способен човек, въпреки че имаш проблеми. Ти си рядко срещано човешко същество. Щом си поставиш цел, напредваш и я постигаш — обикновено надминаваш собствените си очаквания. Като те слушам днес, ми става ясно, че вече си решил да си върнеш Анастейжа, но не си помислил нито за невинността ѝ, нито за чувствата ѝ. Струва ми се, че искаш да постигнеш целта си и затова не си обърнал внимание на факта, че сте поели за някъде заедно.
Мяркат ми се образи от изминалия месец: тя се спъва в офиса ми, притеснението ѝ в „Клейтън“, остроумните хапливи имейли, голямата ѝ уста… кискането ѝ… решителността и дързостта ѝ, куражът — и едва сега си давам сметка, че съм се наслаждавал на всяка минута. Всяка вбесяваща, разсейваща, весела, чувствена, плътска секунда с нея — да, беше невероятно. Бяхме поели на невероятно пътешествие, и двамата, е, поне аз.
После мислите ми поемат по тъмна пътека.
Тя не знае колко е дълбока мъката ми, не познава чернотата на душата ми, звяра, който се таи вътре — може би трябва да я оставя на мира.
Не съм достоен за нея. Тя не може да ме обича.
Докато мисля, осъзнавам, че нямам сили да стоя далече от нея… стига тя да ме иска.
Флин привлича вниманието ми.
— Крисчън, помисли. Времето ни изтича. Искам да те видя след няколко дена и да поговорим за другите проблеми, които спомена. Ще накарам Джанет да позвъни на Андреа и да уреди среща. — Той става и разбирам, че е време да си тръгвам.
— Даде ми предостатъчно за размисъл — казвам му.
— Нямаше да съм си свършил работата, ако беше иначе. Само няколко дена, Крисчън. Имаме много за обсъждане. — Стиска ръката ми и ми се усмихва, за да ми вдъхне кураж, а аз си тръгвам и знам, че малкото цветенце на надеждата е избуяло.
Заставам на балкона и разглеждам забуления от нощта Сиатъл. Тук съм далече от всичко. Как нарече тя това място?
Моята кула от слонова кост.
Обикновено тук намирам спокойствие, но напоследък спокойствието ми е разбито на късчета от една синеока млада жена.
Въпросът на Флин дали съм се замислял да започна връзка с нея по нейните правила ме измъчва, предлага много възможности.
Мога ли да си я върна? Тази мисъл ме ужасява.
Отпивам глътка коняк. Защо да ме иска отново? Мога ли да бъда такъв, какъвто иска тя? Няма да се откажа от надеждата. Трябва да намеря начин.
Имам нужда от нея.
Нещо ме стряска — движение, сянка в периферното ми зрение. Мръщя се. Какво, по… Обръщам се към сянката, но не виждам нищо. Сега пък започнаха да ми се привиждат разни неща. Допивам коняка и се връщам в хола.
Сряда, 8 юни 2011
Мамо! Мамо! Мама спи на пода. Спи отдавна. Разтърсвам я. Тя не се събужда. Викам я. Тя не се събужда. Него го няма, а мама не се събужда.
Жаден съм. В кухнята бутам един стол до мивката и си наливам вода. Тя се разплисква по пуловера ми. Пуловерът ми е мръсен. Мама продължава да спи. Мамо, събуди се!
Тя лежи неподвижно. Студена е. Донасям одеяло, завивам мама и лягам на лепкавия зелен мокет до нея.
Коремчето ме боли. То е гладно, а мама още спи. Имам две колички. Една червена. Една жълта. Зелената ми количка я няма. Те фучат по пода, където спи мама. Струва ми се, че мама е болна. Търся нещо за ядене. В камерата намирам грах. Студен е. Ям го бавно. От него коремчето ме заболява. Заспивам до мама. Граха го няма. В камерата има нещо. Мирише странно. Близвам и езикът ми залепва. Ям бавно. Има гаден вкус. Пия вода. Играя си с количките и спя до мама. Мама е съвсем студена и не се събужда. Вратата се отваря с трясък. Завивам мама с одеялцето си. „Мама му стара. Какво става тук? Скапана преебана мръсница! По дяволите! Мамка му! Разкарай се оттук, дребно лайненце“. Той ме рита и аз си удрям главата в пода. Главата ме боли. Той звъни на някого и си заминава. Заключва вратата. Лягам до мама. Главата ме боли. Жената полицай е тук. Не. Не. Не. Не ме докосвай. Не ме докосвай. Не ме докосвай. Оставам до мама. Не. Махни се от мен. Жената полицай взема одеялцето ми и ме увива. Пищя. Мамо. Мамо. Думите ги няма. Не мога да изрека думите. Мама не може да ме чуе. Нямам думи.