Събуждам се задъхан, оглеждам се. Слава богу — в моето легло съм. Страхът бавно се отдръпва. На двайсет и седем съм. Не съм на четири. Тази гадост трябва да спре.
Бях овладял кошмарите. Явяваше се може би по един, на всеки две седмици, но не беше чак така — всяка нощ.
Откакто тя си тръгна е все така.
Обръщам се и лягам по гръб, гледам тавана. Когато спеше до мен, спях добре. Имам нужда да е в живота ми, в леглото ми. Тя беше денят в моята нощ. Ще си я върна.
Как?
Пробвал ли съм връзка по нейния начин?
Тя иска цветя и рози. Мога ли да ѝ дам такова нещо? Мръщя се, опитвам се да си спомня романтичните моменти в живота… Няма нищо освен Ана. „Нещо повече“. Летенето, палачинките, возене в Чарли Танго.
Може и да мога да го направя. Унасям се отново, мантрата в главата ми не спира да се повтаря: „Тя е моя. Тя е моя…“ — и аз я подушвам, усещам меката ѝ кожа, вкусвам устните ѝ, чувам стоновете ѝ. Напълно изтощен потъвам в еротичен сън, където е и Ана.
Будя се неочаквано. Настръхнал съм и за момент си мисля, че онзи, който ме е събудил, е вън, не е вътре в мен. Сядам, почесвам се по главата и бавно оглеждам стаята.
Въпреки плътския сън тялото ми се е държало прилично. Елена щеше да е доволна. Вчера ми пусна есемес, но тя е последният човек, с когото имам желание да говоря — в момента искам само едно. Ставам и се преобличам за тичане.
Отивам да проверя Ана.
Улицата ѝ е тиха, чува се единствено ръмженето на пикап за доставки и самотните подсвирквания на кучкар. Апартаментът ѝ е тъмен, завесите на стаята ѝ са дръпнати. Скривам се на обичайното си място и гледам прозорците, мисля. Трябва да измисля план — план, който да ми помогне да си я върна.
Зората докосва прозореца ѝ и аз пускам айпода да дъни „Моби“ и се отправям към Ескала.
— Ще изям един кроасан, госпожо Джоунс.
Тя застива изненадано и аз извивам вежди.
— Сладко от кайсии? — пита тя, когато се опомня.
— Да, благодаря.
— Ще ви затопля два, господин Грей. Заповядайте кафето.
— Благодаря, Гейл.
Тя се усмихва. Дали защото ще ям кроасани? Ако това я радва, ще ги ям по-често.
На задната седалка на аудито оформям плана. Трябва да подходя към Ана Стийл лично и поверително и да си я върна. Звъня на Андреа, макар да знам, че в седем и петнайсет все още няма да е на бюрото си, и оставям съобщение на гласовата поща. „Андреа, щом пристигнеш, искам да обсъдим графика ми за следващите дни“. Така, първа стъпка от офанзивата ми е да намеря време за Ана. Какво ще правя тази седмица? В момента нямам никаква представа. Обикновено знам, но напоследък не съм съвсем в час. Сега обаче ме чака мисия. Можеш да се справиш, Грей.
Дълбоко в себе си знам, че нямам достатъчно кураж. Безпокойството се надига. Ще успея ли да убедя Ана да ме приеме? Ще ме изслуша ли? Надявам се. Трябва да се получи. Тя ми липсва.
— Господин Грей, отложих социалните ви ангажименти тази седмица, освен утрешното — не знам какъв е поводът. На календара ви пише Портланд. Нищо повече.
А, да! Скапаното фотографче!
Усмихвам се на Андреа и тя извива учудено вежди.
— Благодаря, Андреа. Това е засега. Прати Сам.
— Разбира се, господин Грей. Искате ли още кафе?
— Да, благодаря.
— С мляко ли?
— Да. Лате. Благодаря.
Тя се усмихва любезно и излиза.
Точно така! Това е то! Фотографчето! Сега… какво да направя?
Сутринта е пълна със срещи, а персоналът ме наблюдава нервно, очаква да избухна. Добре де, това беше моят модус операнди през последните дни, но днес пред мен има яснота, спокойствие и мога да се справя с всичко.
Обяд е. Тренировката с Клод мина добре. Единственото неприятно е, че все още няма никакви новини за Лейла. Знаем единствено, че се е разделила със съпруга си и може да е къде ли не. Ако се появи, Уелч ще я открие.
Умирам от глад. Оливия оставя чиния на бюрото ми.
— Сандвичът ви, господин Грей.
— Пилешко с майонеза, нали?
— Ами…
Зяпвам я. Тя просто не разбира.
Оливия ми пробутва някакво нескопосано извинение.
— Казах пилешко с майонеза, Оливия. Не е толкова трудно.
— Извинявам се, господин Грей.