„Защото искам да я видя пак“.
Подминаваме изхода за Ванкувър и се питам дали изпитът ѝ е приключил.
— Къде сме, мой човек? — ломоти Елиът.
— Я виж ти кой се събудил — казвам. — Почти стигнахме. Отиваме на планински преход с бегачи.
— Така ли?
— Да.
— Супер. Помниш ли когато татко ни водеше?
— Аха. — Кимам. Татко е всестранно надарен, истински ренесансов човек: с академична нагласа, спортува, чувства се в свои води в града, още по-добре му е на открито. Отгледал е три осиновени деца… а аз съм единственото, което не е оправдало очакванията му.
Преди да порасна имахме тясна връзка. Той беше моят герой. Обичаше да ни води на къмпинг и на какви ли не забавления на открито: плаване, каяк, колела, какво ли не сме правили.
Пубертетът ми съсипа всичко.
— Мислех, че ако пристигнем следобед, няма да ни остане време за преход.
— Мисли повечко.
— От кого бягаш?
— Мой човек, аз съм от хората, които им се кефят и после вдигат гълъбите. Много добре го знаеш. Не искам обвързване. Не знам защо, обаче щом мацките разберат, че имаш собствен бизнес, почват да им се въртят разни откачени мисли в главите. — Поглежда ме косо. — Прав си, че си пазиш оная работа.
— Сега не обсъждаме моята оная работа, а твоята и коя е била нанизана на нея.
Елиът се киска.
— Направо им изгубих бройката. Стига обаче за мен. Кажи как върви стимулиращият свят на търговията и на крупните финансови операции?
— Наистина ли те интересува? — Стрелвам го с поглед.
— Не — сумти той и аз избухвам в смях при тази проява на апатия и липса на красноречие.
— Как върви бизнесът? — любопитствам.
— Да не би да проверяваш инвестицията си?
— Винаги. — Това ми е работата.
— Миналата седмица забихме проекта „Спокани Идън“, всичко върви по график, но е минала само седмица. — Той свива рамене. Под на пръв поглед небрежния външен вид брат ми е екобоец. Страстта му към природно целесъобразен начин на живот допринася за доста разгорещени разговори със семейството в неделя на обяд, а последният му проект е за екологични евтини жилища на север от Сиатъл.
— Надявам се да инсталирам новата система за повторно използване на водата, нали ти разправях? Това означава, че всички домове ще намалят използването на вода и сметките си с двайсет и пет процента.
— Впечатлен съм.
— Надявам се.
Навлизаме в центъра на Портланд в мълчание и тъкмо когато влизаме в подземния гараж на „Хийтман“ — последното място, на което я видях — Елиът казва:
— Нали знаеш, че тази вечер ще изпуснем мача на „Маринърс“?
— Можеш да останеш пред телевизора. Дай малко почивка на висулката си и погледай бейзбол.
— Няма да е зле.
Да следваш темпото на Елиът е истинско предизвикателство. Той се спуска по пътеките със същата небрежност, с която подхожда към повечето ситуации. Елиът не знае какво е страх — тъкмо затова му се възхищавам. Но при тази скорост нямам никакъв шанс да се насладя на околността. Едва успявам да мярна пищната зеленина покрай мен, защото следя трескаво пътеката и се опитвам да избегна дупките.
Накрая и двамата сме мръсни и изтощени.
— Отдавна не съм се забавлявал така с дрехи — признава Елиът, докато оставяме велосипедите на пиколото в „Хийтман“.
— Да — казвам, а след това си спомням как бях прегърнал Анастейжа, когато я спасих от моторджията. Топлината, която бликаше от нея, гърдите ѝ, притиснати в мен, ароматът ѝ нахлува в ноздрите ми…
Тогава бях с дрехи…
— Да — повтарям.
Проверяваме телефоните си в асансьора, докато се качваме на последния етаж.
Получил съм имейли, два есемеса от Елена, която пита какви са плановете ми за уикенда, но нито едно пропуснато обаждане от Анастейжа. Малко преди седем е — трябва да е получила книгите. Тази мисъл ме потиска. Пак съм в Портланд, за да гоня вятъра.
— Леле, мой човек, тази мацка ми е звъняла пет пъти и ми е пуснала пет есемеса. Тя дава ли си сметка колко отчаяно звучи? — жалва се Елиът.
— Може да е бременна.
Елиът пребледнява и аз избухвам в смях.
— Не е смешно, тъпанар! — ръмжи той. — Освен това не я познавам от чак толкова време. Нито пък сме го правили толкова често.
След бърз душ отивам в стаята на Елиът и сядаме да гледаме остатъка от мача на „Маринърс“ срещу „Падрес“ от Сан Диего. Поръчваме си пържоли, салата, пържени картофи и две бири, а след това аз се отпускам и се наслаждавам на играта в приятната компания на Елиът. Вече съм приел факта, че Анастейжа няма да се обади. „Маринърс“ водят и по всичко личи, че ще падне голяма веселба.
За съжаление не става така, въпреки че „Маринърс“ побеждават с 4:1.