„Мамка му, Грей, престани да зяпаш момичето“.
Трябва да изляза преди да направя нещо, за което ще съжалявам. Оставям чашата на нощното шкафче и влизам в банята, вадя два ибупрофена от несесера за пътуване и ги оставям до чашата с портокалов сок.
Поглеждам за последно Анастейжа Стийл — първата жена, с която съм спал — и излизам да потичам.
Когато се връщам, в хола има торбичка от магазин, който не познавам. Надничам вътре и виждам дрехите за Ана. Доколкото виждам, Тейлър се е справил добре, при това е смогнал преди девет.
Този човек е истинско чудо!
Чантата ѝ е на канапето, където съм я оставил снощи, а вратата към спалнята е затворена, затова предполагам, че не си е тръгнала и все още спи.
Какво облекчение. Разглеждам менюто на румсървиса и решавам да поръчам храна. Тя ще е гладна, когато се събуди, но аз нямам представа какво ще яде, затова ще поръчам цялото сутрешно меню. Съобщават ми, че ще отнеме около половин час.
Време е да събудя прелестната госпожица Стийл — спала е достатъчно.
Грабвам кърпата, с която ходя да тичам, и плика, чукам на вратата и влизам. С огромно удоволствие забелязвам, че тя седи на леглото. Таблетките ги няма, изпила е и сока.
Браво на момичето!
Пребледнява, когато влизам.
„Дръж се небрежно, Грей. Нали не искаш да те обвинят в отвличане“.
Тя затваря очи и аз решавам, че го прави, защото е смутена.
— Добро утро, Анастейжа. Как си?
— По-добре, отколкото заслужавам — мърмори тя, докато оставям плика на стола. Вдига лице към мен. Очите ѝ са невъзможно големи и сини и въпреки че косата ѝ е в пълен безпорядък, тя изглежда… зашеметяващо.
— Как дойдох тук? — пита тя плахо, сякаш се страхува от отговора.
„Дай ѝ кураж, Грей“.
Сядам на ръба на леглото и се придържам към фактите.
— След като припадна, не исках да рискувам кожената тапицерия на колата си като те карам чак до вас, така че те докарах тук — обяснявам.
— Ти ли ме сложи да легна?
— Да.
— Повръщах ли пак? — пита тя още по-тихо.
— Не. — „Слава богу“.
— Ти ли ме съблече?
— Да. — „Кой друг да те съблече?“
Тя се изчервява и най-сетне цветът се връща в бузите ѝ. Съвършени зъби захапват долната устна. Потискам един стон.
— Нали… не сме… — прошепва тя и свежда очи към ръцете си.
„Господи, тя за животно ли ме мисли?“
— Анастейжа, ти беше в безсъзнание, а некрофилията не ми е по вкуса — отвръщам сухо. — Обичам жените ми да имат усет и да са отзивчиви. — Тя се отпуска от облекчение, което ме кара да се питам дали не ѝ се е случвало и преди да е припадала и да се е будила в леглото на непознат, след което да е разбрала, че той я е изчукал без нейно съгласие. Може пък това да е начинът на действие на фотографчето. Тази мисъл е неприятна. Спомням си обаче признанието ѝ от снощи, че никога досега не се е напивала. Добре че не ѝ е станало навик.
— Много се извинявам — шепне тя, гласът ѝ е пълен със срам.
По дяволите! Май трябва да пипам по-внимателно.
— Като цяло беше забавна вечер. Едва ли ще я забравя скоро. — Надявам се да прозвучи помирително, но веждите ѝ се свиват.
— Не беше нужно да ме следиш с разни джаджи ала Джеймс Бонд, с каквито се занимавате в компанията ти.
Леле! Сега взе, че се вкисна. Защо?
— Първо, програмата за проследяване на мобилни телефони може да се свали от интернет.
„Е, не точно…“
— Второ, компанията ми не се занимава с разработване на устройства за следене.
Усещам как ще кипна, но вече съм набрал скорост.
— И трето, ако не бях дошъл да те прибера, щеше да си в кревата на оня фотограф, а ако не ме лъже паметта, ти никак не пламтеше от ентусиазъм от настоятелното му ухажване.
Тя примигва няколко пъти, след това избухва в смях.
За пореден път ми се смее!
— От кой средновековен летопис си изскочил? Говориш като придворен рицар.
Очарователна е. Успява да ме извади от черупката ми — отново! — и това някак си ме радва. Не се залъгвам обаче, че съм рицар в бляскави доспехи. Боже, тя да не би да остане с погрешно впечатление? Макар да не е в моя полза, се чувствам длъжен да я предупредя, че в мен няма нищо рицарско и благородно.
— Не, Анастейжа, не мисля. Черен рицар… може би. — Ако само знаеше… а и защо говорим за мен? — Яде ли нещо снощи?
Тя клати глава.
Знаех си аз!
— Трябва да ядеш. Затова ти стана толкова зле. Говоря сериозно. Правило номер едно при пиенето!
— Ще ми се караш ли още?
— Това ли правя?
— Така ми се струва.
— Имаш късмет, че само ти се карам.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако беше моя, нямаше да можеш да си седнеш на дупето поне една седмица след сензационното ти представление снощи. Пила си, без да ядеш. И не само си пила, ами си се и напила. — Страхът, загнездил се в стомаха ми, ме изненадва: толкова безотговорно поведение, изложила се е на риск. — Не искам дори да си помислям какво можеше да ти се случи.