Тя върви след мен през фоайето, минаваме по коридора и влизаме в хола.
— Да ти взема ли сакото? — питам. Ана клати глава и стиска реверите, за да покаже, че ще остане със сако.
Така да бъде.
— Искаш ли да пийнеш нещо? — Пробвам с различен подход и си казвам, че имам нужда от напитка, за да успокоя нервите си.
Защо съм толкова нервен?
Защото я желая…
— Аз ще пия чаша бяло вино. Искаш ли да ми правиш компания?
— Да, добре — съгласява се тя.
В кухнята свалям сакото и отварям хладилника за вина. Совиньон блан би трябвало да разчупи леда. Вадя „Пуи Фюме“ и наблюдавам как Ана наднича през вратата на балкона към гледката. Когато се обръща и тръгва обратно към кухнята, я питам дали харесва виното, което съм избрал.
— Не разбирам от вина, Крисчън, но съм убедена, че е хубаво — заявява тя колебливо.
Мама му стара! Не върви добре. Да не би да ѝ дойде много? Това ли е?
Наливам две чаши и отивам до нея, в средата на хола. Тя прилича на пословичния жертвен агнец. Няма я вече обезоръжаващата жена. Струва ми се изгубена.
Като мен…
— Заповядай. — Подавам ѝ чашата и тя отпива на мига, затваря очи, за да прецени виното. Когато сваля чашата, устните ѝ са мокри.
„Добър избор, Грей“.
— Много си кротка и дори вече не се изчервяваш. Знаеш ли, мисля, че не съм те виждал по-бледа. Какво има, Анастейжа? Гладна ли си?
Тя клати глава и отпива отново. Може пък да има нужда от малко алкохол, за да ѝ дойде куражът.
— Много голям апартамент имаш — отбелязва срамежливо.
— Голям?
— Да, голям.
— Голям е, да. — Така си е, повече от хиляда квадратни метра.
— Свириш ли? — Тя гледа пианото.
— Да.
— Добре ли?
— Да.
— Естествено. Има ли нещо, което не умееш да вършиш добре?
— Да… няколко неща.
Да готвя.
Да се шегувам.
Да водя приятни и неангажиращи разговори с жена, която ме привлича.
Да бъда докосван…
— Ще седнеш ли? — Соча канапето. Тя кима рязко и разбирам, че иска. Поемам ръката ѝ и я повеждам натам, а тя сяда и ме поглежда закачливо.
— Какво те развесели така? — питам и сядам до нея.
— Защо ми подари „Тес от рода Д’Ърбървил“?
„Накъде тръгнаха нещата?“
— Ами ти каза, че харесваш Томас Харди.
— И това е единствената причина?
Не искам да ѝ кажа, че това е моето първо копие и че е било по-добрият избор от „Невзрачният Джуд“.
— Изглеждаше подходяща. Мога да съм висок, невъзможен, нереален идеал като Ейнджъл Клеър, но мога и да те унижа, да те завлека надолу като Алек Д’Ърбървил. — Отговорът беше достатъчно искрен и в него имаше известна ирония. Онова, което се канех да ѝ предложа, щеше да е много далече от очакванията ѝ.
— Ако имам само два избора, бих приела втория — прошепва тя.
„По дяволите. Нали това искаш, Грей?“
— Анастейжа, спри да хапеш тази устна! Разсейваш ме. Знаеш ли наистина какво говориш?
— Затова съм тук — отвръща тя; зъбите ѝ са оставили вдлъбнатинки по долната устна, която блести от вино.
Ето пак: тя ме обезоръжава, изненадва ме на всяка крачка. Членът ми е съгласен.
Приближаваме към сделката, но преди да се спрем на подробностите, тя трябва да подпише споразумението. Извинявам се и отивам в кабинета си. Договорът и споразумението са готови на принтера. Оставям договора на бюрото — не знам дали ще стигнем до него, — захващам споразумението с телбод и го занасям на Ана.
— Това е споразумение за конфиденциалност. — Поставям го на масичката за кафе пред нея. Тя го поглежда объркана и изненадана. — Адвокатът ми го изисква от мен — добавям. — Ако решиш да избереш втория вариант, ще се наложи да го подпишеш.
— А ако не искам да подпиша нищо?
— Тогава… високите идеали на Ейнджъл Клеър… е, поне в по-голямата част от книгата е така. И няма да мога да те докосна. Ще те изпратя у вас със Стивън и ще направя всичко по силите си, за да те забравя. — Безпокойството ми набъбва; тази сделка като нищо може да се скапе.
— Какво пише в това споразумение?
— Че нямаш право да разпространяваш и споделяш информация, касаеща нашите отношения, пред никого и никога.
Тя се вглежда в лицето ми и аз не мога да определя дали е объркана, или ѝ е неприятно.
Може да е както едното, така и другото.
— Добре, ще подпиша — решава тя.
Толкова лесно! Подавам ѝ химикалката си „Мон Блан“ и тя я приближава към линията за подпис.
— Няма ли да го прочетеш? — питам аз, неочаквано обзет от раздразнение.
— Не.