— Събудих се и те нямаше.
— Имам проблем със съня, а и не съм свикнал да спя с друг човек. — Вече съм ѝ го казал, а и защо се оправдавам? Прегръщам голите ѝ рамене и се наслаждавам на кожата ѝ, докато я водя към спалнята.
— Откога свириш на пиано? Свириш превъзходно.
— От шестгодишен — отвръщам рязко.
— О — отвръща тя. Май е разбрала намека. Не желая да говоря за детството си.
— Как си? — питам и паля нощната лампа.
— Добре.
По чаршафите ми има кръв. Нейната кръв. Доказателство, че вече не е девствена. Очите ѝ се стрелкат от петната към мен и тя извръща засрамено поглед.
— Е, това ще даде тема за размисъл на госпожа Джоунс.
Тя ме поглежда с ужас.
„Това е просто тялото ти, сладурче“. Стискам брадичката ѝ и вдигам главата по-високо, за да видя изражението ѝ. Каня се да ѝ изнеса кратка лекция как не бива да се срамува от тялото си, но тя протяга ръка и ме докосва по гърдите.
Мама му стара!
Отдръпвам се и тъмнината отново се надига.
„Недей. Не ме докосвай“.
— Лягай — нареждам по-остро, отколкото искам, но се надявам тя да не забележи страха ми. Опулва се объркано и разбирам, че може и да се е обидила.
По дяволите!
— Ще дойда да легна при теб — добавям с намерение да предложа мир, бързо вадя тениска от скрина и я обличам, за да съм защитен.
Тя все още ме наблюдава.
— Лягай — нареждам отново, този път по-настойчиво. Тя се настанява в леглото ми и аз се отпускам до нея и я привличам до себе си. Заравям лице в косата ѝ и вдъхвам сладкия аромат на есен и ябълкови дървета. Извръщам лице, за да не може да ме докосва, и докато лежа така, решавам да се притисна към гърба ѝ, докато заспи. След това ще стана и ще свърша малко работа.
— Сладки сънища, Анастейжа. — Целувам я по косата и затварям очи. Ароматът ѝ изпълва ноздрите ми, напомня ми за едно щастливо време и ме оставя преситен… дори доволен…
Днес мама е щастлива. Пее.
Пее какво общо има любовта.
И готви. И пее.
Стомахът ми ръмжи. Тя готви бекон и гофрети.
Мирише хубаво. Стомахът ми обича бекон и гофрети.
Миришат чудесно.
Отварям очи и виждам, че светлината нахлува през прозорците, а от кухнята се носи апетитна миризма. Бекон. В първия момент се чувствам объркан. Да не би Гейл да се е върнала от сестра си?
След това си спомням.
Ана.
Поглеждам часовника и разбирам, че е късно. Скачам от леглото и следвам аромата.
Ето я и Ана. Облякла е ризата ми, косата ѝ е сплетена на плитки и тя танцува на някаква музика. Аз обаче не я чувам. Със слушалки е. Без да ме забележи, се настанявам на плота в кухнята и наблюдавам шоуто. Тя разбива яйца, прави закуска, плитките ѝ подскачат, докато пристъпва от крак на крак, и разбирам, че не е с бельо.
Браво на момичето!
Тя е вероятно една от най-некоординираните жени, които познавам. Това е весело, очарователно и същевременно странно възбуждащо. Мисля си за всички начини, по които мога да подобря координацията ѝ. Щом се обръща и ме забелязва, застива на място.
— Добро утро, госпожице Стийл. Изглеждате така изпълнена с енергия тази сутрин. — Изглежда още по-млада с тези плитки.
— Аз… спах добре — заеква тя.
— Странно! — шегувам се и признавам пред себе си, че аз също съм спал чудесно. Минава девет. Кога за последно съм спал след шест и трийсет?
Вчера.
След като спах с нея.
— Гладен ли си?
— Много. — Само че не съм сигурен дали е за закуска, или за нея.
— Палачинки, бекон и яйца?
— Страхотно!
— Не зная къде държиш подложките за чинии — признава тя малко объркана и аз си казвам, че е засрамена, защото съм я хванал да танцува. Дожалява ми за нея, затова предлагам аз да подредя масата и добавям:
— Искаш ли да пусна музика, за да си продължиш с… танците?
Тя се изчервява и забожда поглед в пода.
По дяволите! Притеснил съм я.
— Моля те, не спирай заради мен. Много беше забавно.
Тя се цупи, обръща ми гръб и продължава да разбива енергично яйцата. Питам се дали има представа колко неуважително може да се стори това на човек като мен… но тя, разбира се, няма представа и поради някаква необяснима причина се усмихвам. Приближавам се до нея и нежно подръпвам едната плитка.
— Много ми харесват. — Но няма начин да те спасят.
„Не и от мен. Не и след като вече съм те имал“.
— Как предпочиташ яйцата си? — Гласът ѝ изведнъж е станал надменен. Иска ми се да се изсмея на глас, но се сдържам.
— Първо ги чупиш внимателно, после ги разбиваш на пяна — отвръщам, като се старая да съм сериозен. Тя се опитва да скрие смеха си и продължава със задачата.
Усмивката ѝ е омайваща.