Бързо подреждам масата и се питам кога съм правил същото за друг.
Абсолютно никога!
Обикновено, през уикенда, подчинената ми се грижи за всичко в домакинството.
„Не и днес, Грей, защото тя не ти е подчинена… все още не е“.
Наливам портокалов сок и за двамата и включвам кафето. Тя не пие кафе, само чай.
— Искаш ли чай?
— Стига да имаш.
В шкафа намирам „Туинингс Брекфаст“. Помолил съм Гейл да купи.
Виж ти, виж ти, не съм и предполагал, че ще го използвам.
Тя се мръщи, когато го вижда.
— Толкова съм предвидима, нали?
— Едва ли. Освен това не съм сигурен, че сме стигнали до какъвто и да е извод, госпожице Стийл — отвръщам със строг поглед.
„И недей да говориш за себе си по този начин“.
Прибавям тази нейна склонност да се подценява към списъка с поведенчески проблеми за промяна.
Докато сервира закуската, тя избягва погледа ми. Слага две чинии върху подложките, после вади кленовия сироп от хладилника.
— Госпожице Стийл. — Соча ѝ къде да седне.
— Благодаря, господин Грей — отвръща тя официално и се мръщи, докато сяда.
— Искам да знам колко те боли. — Оставам изненадан от чувството на вина. Искам да я изчукам отново, за предпочитане след закуска, но ако е прекалено протъркана, и дума не може да става. Може този път да използвам устата ѝ.
Тя се изчервява.
— За да съм съвсем откровена, никога не съм изживявала такава свирепа болка — озъбва се тя. — Искаше да предложиш съболезнованията си ли? — Сарказмът ѝ ме изненадва. Ако беше моя, щеше да си изпроси поне едно нашляпване, може би дори върху плота в кухнята.
— Не. Чудех се дали да продължим основното ти обучение.
— О! — стресна се тя.
„Да, Ана, можем да правим секс и през деня. Много ми се иска да напълня голямата ти уста“.
Лапвам хапка от закуската и затварям очи, за да вкуся. Много добре. Когато преглъщам, тя все още ме наблюдава.
— Яж, Анастейжа — нареждам аз. — Неочаквано вкусно!
Тя може да готви, при това добре.
Ана опитва храната си, след това я разбутва из чинията. Моля я да престане да хапе долната си устна.
— Разсейваш ме непрекъснато, и по една случайност знам, че под ризата ми си гола.
Тя се опитва да се справи с торбичката чай и чайника и не обръща внимание на раздразнението ми.
— Какво имаш предвид под „основно обучение“? — любопитства тя.
Това любопитство няма край, да видим докъде ще стигне.
— Ако те боли много, мислех, че е добра идея да поработим над оралните ти умения.
Тя се задавя с чая.
По дяволите! Не искам да се задуши. Потупвам я внимателно по гърба и ѝ подавам чашата портокалов сок.
— Разбира се, в случай че искаш да останеш. Не искам да предизвиквам късмета си.
— Бих искала да остана днес. Утре обаче съм на работа.
— В колко си на работа утре?
— В девет.
— Добре. В девет ще си на работа.
Какво? Искам ли тя да остане?
За мен също е изненада.
Да, искам тя да остане.
— Трябва да се прибера тази вечер. Да си облека чисти дрехи.
— Можем да ти набавим дрехи и тук.
Тя замята коса и прехапва нервно устната си… за пореден път.
— Какъв е проблемът? — питам.
— Трябва да се прибера тази вечер.
Боже, какъв инат. Не искам да си тръгва, но на този етап, без споразумение, не мога да настоявам да остане.
— Добре, тази вечер. Сега си изяж закуската.
Тя поглежда храната.
— Яж, Анастейжа. Снощи не яде нищо.
— Наистина не съм гладна — прошепва тя.
Това започва да ме дразни.
— Искам да си изядеш закуската! — нареждам тихо.
— Какво ти става, като стане дума за хранене? — сопва се тя. „Сладурче, хич не ти трябва да знаеш“.
— Казах ти, че имам проблем с прахосването на храна. Яж. — Поглеждам я навъсено. „Не ме предизвиквай по този въпрос, Ана“. Тя ме поглежда инатливо и започва да яде.
Докато я наблюдавам как лапва хапка яйца, се успокоявам. Тя е истинско предизвикателство по свой си начин. Неповторим начин. Никога не съм се сблъсквал с подобно нещо. Точно така. Тя е нещо ново за мен. Тъкмо в това се крие очарованието ѝ… нали? Ана приключва с храната и аз вдигам чинията.
— Ти приготви закуската, значи аз ще вдигна масата.
— Демократично — извива вежди тя.
— Да. Не е точно в мой стил. После ще влезем във ваната.
Тъкмо ще тествам оралните ѝ умения. Поемам си бързо дъх, за да овладея възбудата при тази мисъл.
По дяволите!
Телефонът ѝ звъни и тя отива в другия край на стаята, за да говори. Спирам при мивката и я наблюдавам. Както е застанала край стъклената стена, утринната светлина очертава тялото ѝ под бялата ми риза. Устата ми пресъхва. Тя е слаба, с дълги крака, съвършени гърди и съвършено дупе.