— Чарли Танго в Боинг Фийлд ли е?
— Да, сър.
Тейлър кимва на Ана.
— Извинете ме, госпожице Стийл.
Тя му отправя широка усмивка и той си тръгва.
— Той тук ли живее? — пита тя.
— Да.
Тръгвам към кухнята, вземам си телефона и бързо проверявам имейлите. Рос ми е изпратила един спешен и два есемеса. Звъня ѝ веднага.
— Рос, какъв е проблемът?
— Здравей, Крисчън. Докладът от Дарфур не е добър. Не могат да гарантират безопасността на пратките, нито на наземния екип, а Държавният департамент не желае да отпусне помощта без подкрепа на неправителствена организация.
Мътните да ги вземат!
Не искам да рискувам безопасността на който и да е екип. Рос знае това много добре.
— Можем да се пробваме с наемници — предлага тя.
— Не, откажи…
— Ами цената… — опитва се да протестира тя.
— Ще пуснем от самолет.
— Знаех, че ще кажеш това, Крисчън. Имам план. Само че ще струва скъпо. Междувременно контейнерите могат да заминат за Ротердам от Филаделфия и ще продължим оттам. Това е.
— Добре. — Затварям. Малко помощ от Държавния департамент би ни дошла добре. Трябва да позвъня на Бландино, за да обсъдим въпроса по-подробно.
Връщам вниманието си към госпожица Стийл, която е застанала в хола ми и ме наблюдава предпазливо. Трябва да върна отношенията ни там, откъдето ни прекъснаха.
Да. Договорът. Това е следващата стъпка в преговорите ни.
Влизам в кабинета, събирам листата от бюрото и ги натъпквам в кафяв плик.
Ана не е помръднала от мястото си в хола. Дали не мисли за фотографа? Настроението ми се скапва.
— Това е договорът. — Подавам ѝ плика. — Прочети го и ще го обсъдим другия уикенд. Позволявам си да те посъветвам преди това да направиш малко проучване, за да знаеш за какво става дума. — Тя поглежда плика, след това вдига очи към мен. Пребледняла е. — Това в случай, че се съгласиш, а наистина се надявам да го направиш — добавям.
— Проучване?
— Нямаш представа какво можеш да научиш от интернет.
Тя се мръщи.
— Какво има? — питам аз.
— Нямам компютър. Обикновено ползвам този в университета. Ще видя дали мога да взема лаптопа на Кейт.
Нямала компютър ли? Как е възможно студентка да няма компютър? Да не би да е безпарична? Подавам ѝ плика.
— Сигурен съм, че няма да ми откажеш да ти дам… назаем един. Вземи си нещата. Ще те закарам до Портланд и ще обядваме по пътя. Ще ида да се облека.
— Ще се обадя по телефона — заявява тя, гласът ѝ е тих и неуверен.
— На фотографа? — сопвам се. Тя ме поглежда виновно.
Какво става, по дяволите?
— Само запомнете, госпожице Стийл, че никак не обичам да деля нещо с някого.
Изфучавам от стаята преди да кажа още нещо.
Да не би да си пада по него?
Да не би да ме е използвала, за да я отворя?
Мама му стара!
Може да е заради парите. Каква потискаща мисъл… въпреки че не я мислех за златотърсачка. Колко бурно само реагира, че съм ѝ купил дрехи. Свалям дънките и си слагам боксерки. Връзката ми „Бриони“ е на пода. Навеждам се и я вдигам.
Тя понесе връзването добре… „Има надежда, Грей. Надежда“.
Натъпквам вратовръзката и други две в плик заедно с чорапите, бельото и презервативите.
Какво правя?
Дълбоко в себе си знам, че цялата следваща седмица ще остана в „Хийтман“… за да съм близо до нея. Грабвам два костюма и ризи, които Тейлър ще донесе през седмицата. Единият ми трябва за дипломирането.
Обувам чисти дънки и вземам кожено яке. В този момент телефонът ми избръмчава. Получил съм есемес от Елиът.
●Връщам се днес с колата ти.
Дано не ти съсипвам плановете.●
Веднага отговарям.
●Не. Тръгвам към Портланд.
Кажи на Тейлър кога ще пристигнеш.●
Звъня на Тейлър по интеркома.
— Господин Грей?
— Елиът ще докара джипа по някое време днес следобед. Докарай го утре в Портланд. Аз ще отседна в „Хийтман“ до церемонията по дипломирането. Оставил съм дрехите, които да ми донесеш.
— Добре, господине.
— И позвъни в „Ауди“. „A-Три“ може да ми трябва по-скоро от предвиденото.
— Готово е, господин Грей.
— А, добре, благодаря.
Значи въпросът с колата е уреден; сега остава компютърът. Звъня на Барни, предполагам, че ще си е в офиса, и знам, че със сигурност има някой лаптоп последен писък на модата.