— Знаеш ли, никога не съм мислил за това от тази гледна точка. Госпожа Робинсън беше част от този различен начин на живот. Казах ти: тя е просто добра приятелка. Ако искаш, ще те запозная с някоя от моите подчинени. И с нея също.
— Това твоята представа за шега ли е? — пита тя.
— Не, Анастейжа. — Изненадан съм колко разпалено говори и клатя глава, за да подчертая казаното. Напълно нормално е една подчинена да провери бившите, за да знае какво харесва доминантът.
— Не, благодаря, мисля да се справя сама — настоява тя и посяга към кувертюрата, за да я дръпне до брадичката си.
Какво, да не би да се разстрои?
— Анастейжа. Не исках да те обидя, сериозно.
— Не съм обидена. Отвратена съм.
— Отвратена?
— Не искам да говоря с никоя от бившите ти приятелки, робини, подчинени или както там ги наричаш.
О-па!
— Анастейжа Стийл, ти ревнуваш ли? — Това не го проумявам… наистина не мога. Тя се изчервява като домат и разбирам, че съм напипал корена на проблема ѝ. Как, по дяволите, е възможно да ревнува?
„Сладурче, чака те дълъг живот с мен“.
Много активен живот.
— Ще останеш ли при мен?
Какво? Не, разбира се.
— Утре сутринта имам бизнес среща в хотела, а и мисля, че вече знаеш, че не спя с приятелките си, робините си, подчинените си… изобщо с никой. Петък и събота бяха изключения и това няма да се повтори.
Тя се цупи отново и на лицето ѝ се изписва инатливо изражение.
— Е, тогава си тръгвай. Уморена съм.
— Искаш да кажеш, че ме гониш ли?
Не трябваше да става така.
— Да.
Как да, по дяволите?
За пореден път съм обезоръжен от госпожица Стийл.
— Е, ето още нещо, което ми се случва за първи път — мърморя аз.
Изритан. Не мога да повярвам.
— Значи не искаш да обсъждаме нищо сега? За договора имам предвид — питам, за да си намеря извинение да остана още малко.
— Не искам — тросва се тя. Лошото ѝ настроение ме дразни и ако наистина беше моя, нямаше да търпя подобно нещо.
— Боже, как искам да те напердаша. Ще се почувстваш доста по-добре. А и аз също — уведомявам я.
— Не можеш да ми говориш така… Все още не съм подписала нищо. — Очите ѝ блестят предизвикателно.
„О, миличка, мога да го кажа. Просто не мога да го направя. Не и преди да ми позволиш“.
— Остави ме да си помечтая, Анастейжа. Сряда? — Все още го искам. Така и не мога да кажа защо, наистина не знам; тя е толкова различна. Лепвам бърза целувка на устните ѝ.
— Сряда — съгласява се тя и аз отново усещам облекчението.
— Ще те изпратя — добавя тя, вече с по-мек тон, — само момент. — Избутва ме от леглото и облича тениската си. — Подай ми анцуга, ако обичаш — нарежда и го сочи.
Леле! Госпожица Стийл можела да командва.
— На вашите услуги, мадам — шегувам се аз, макар да знам, че няма да разбере. Тя обаче присвива очи. Знае, че ѝ се присмивам, но не казва и дума, докато си навлича долнището.
Развеселен, че ме изхвърля на улицата, тръгвам след нея през хола към вратата.
Кога за последен път се е случвало подобно нещо?
Никога.
Тя отваря вратата, но е забола поглед в ръцете си.
Какво става?
— Добре ли си? — питам и галя долната ѝ устна с палец. Може би тя не иска да си тръгвам, може би няма търпение да си тръгна.
— Да — отвръща тихо и примирено. Май не ѝ вярвам.
— Сряда — напомням ѝ. Ще я видя тогава. Навеждам се, целувам я и тя затваря очи. Никак не искам да си ходя. Не и след като е толкова несигурна. Повдигам главата ѝ и задълбочавам целувката, а тя откликва, предава устните си.
„О, миличка, не се предавай. Пробвай“.
Тя стиска ръцете ми, целува ме и аз не искам да спра. Тя е завладяваща, тъмнината мълчи, потисната от младата жена пред мен. С огромно неудоволствие се отдръпвам и докосвам челото ѝ със своето.
Останала е без дъх, също като мен.
— Анастейжа, какво направи с мен?
— Бих могла да те попитам същото — промълвява тя.
Знам, че трябва да си тръгвам. Тя ме върти на пръста си, а не знам как стана. Целувам я по челото и тръгвам по пътеката към аудито. Тя остава да ме гледа от вратата. Не влиза. Усмихвам се, доволен, че все още е там, докато се качвам в колата.
Когато се обръщам, нея я няма.
Мама му стара. Какво се случи? Дори не ми помаха за довиждане.
Паля колата, поемам обратно към Портланд и анализирам всичко между нас.
Тя ми изпрати имейл.
Аз отидох при нея.
Изчукахме се.
Тя ме изхвърли, без да съм готов да си тръгна.
За пръв път — е, може и да не е за пръв път — се чувствам донякъде използван за секс. Това е тревожно чувство, което ми напомня за времето с Елена.