Надявам се да не закъснее. Поглеждам към входа на бара… и устата ми пресъхва. Тя е застанала на прага и в първия миг не успявам да я позная. Изглежда изящна: косата ѝ пада на меки вълни до едната гърда, а от другата е прибрана, така че се вижда нежната линия на челюстта и приятната извивка на финия ѝ врат. Сложила си е токчета и впита синьо-лилава рокля, която подчертава слабата ѝ привлекателна фигура.
Леле!
Ставам и тръгвам към нея, за да я посрещна.
— Изумителна си! — прошепвам и я целувам по бузата. Затварям очи и се наслаждавам на аромата ѝ; мирише божествено. — Госпожица Стийл в рокля! Одобрявам. — Диаманти на ушите ѝ ще довършат тоалета; трябва да ѝ купя.
Поемам ръката ѝ и я водя към сепарето.
— Какво ще пиеш?
Възнаграден съм с многозначителна усмивка, когато тя сяда.
— Каквото поръчаш за себе си.
А-ха, учи се.
— Още една чаша сансер — обръщам се към сервитьора и се настанявам в сепарето, срещу нея. — Тук имат изключително добра изба — добавям и отделям момент, за да я погледна. Сложила си е малко грим. Не много. Спомням си как падна в офиса ми, когато си помислих, че изглежда толкова обикновена. С малко грим и подходящите дрехи се превръща в истинска богиня.
Тя се намества и клепките ѝ трепкат.
— Нервно ли ти е? — питам.
— Да.
„Точно така, Грей“.
Привеждам се напред и най-искрено признавам, че аз също съм нервен. Тя ме поглежда така, сякаш са ми поникнали три глави.
„Да, сладурче, аз също съм човек… почти“.
Сервитьорът поставя пред Ана чашата вино и две малки чинийки със смесени ядки и маслини между нас.
Ана изпъва рамене, което означава, че е готова да пристъпи към работа, точно както в деня на интервюто.
— Как мислиш да обсъдим нещата? Един по един ли ще разглеждаме моите въпроси?
— Както винаги сте нетърпелива, госпожице Стийл.
— А какво ще кажете за времето днес? — срязва ме тя.
„Ах, тази голяма уста!
Остави я да се поизпоти, Грей“.
Без да откъсвам очи от нейните, лапвам една маслина и облизвам показалеца си. Очите ѝ стават по-големи и по-тъмни.
— Мисля, че времето днес е изключително благоприятно. — Старая се да говоря небрежно.
— Подигравате ли ми се, господин Грей?
— Така е, права сте, госпожице Стийл.
Тя стиска устни, за да скрие усмивката си.
— Знаеш, че този договор не подлежи на законно разглеждане от законодателната система, нали?
— Разбира се, госпожице Стийл. Напълно съм наясно.
— Щеше ли да ми кажеш това на някой етап от… развитието?
„Какво? Не съм и помислял, че ще се наложи… но ти очевидно си се сетила сама“.
— Ако мислиш, че съм имал намерение да те принудя по някакъв начин да подпишеш нещо или да правиш нещо, без да го желаеш, и след това да се преструвам, че имам някаква законна сила да те притежавам, тогава…
— Може и така да е.
Леле!
— Нямате много високо мнение за мен, госпожице Стийл.
— А ти не ми отговори на въпроса.
— Анастейжа, няма никакво значение дали е законен, или незаконен. Той представлява желанието ми да достигнем до някакво споразумение: какво аз очаквам от теб и какво ти можеш да очакваш от мен. Ако не ти харесва, не подписвай. Ако подпишеш и не ти хареса, има достатъчно клаузи, които ти позволяват да се измъкнеш и да си идеш. Дори и да беше истинско легално споразумение, мислиш ли, че бих се занимавал да те влача по съдилищата, за да те задържа, ако ти така или иначе си решила да избягаш?
Тя за какъв ме има?
Наблюдава ме с неразгадаеми сини очи.
Тя трябва да разбере, че това не е законен договор, тук става въпрос за доверие.
„Искам да ми имаш доверие, Ана“.
Докато тя отпива от виното, бързам да обясня.
— Връзки като тази се градят на основата на честност и доверие. Ако ми нямаш доверие, че аз мога да разбера и знам до каква степен мога да ти повлияя, доколко далеч мога да те отведа, докъде можем да стигнем, тогава наистина не можем да продължим с това.
Тя потрива брадичка, докато обмисля казаното.
— Така че всичко е много просто, Анастейжа. Вярваш ли ми, или не?
Ако пък има толкова ниско мнение за мен, тогава изобщо да не започваме.
Стомахът ми се е стегнал от напрежение.
— Имал ли си подобни дискусии с някоя от онези петнайсет?
— Не.
Защо се отклонява от въпроса?