— Искаш ли още вино? — питам я.
— С кола съм.
Уместен отговор.
— Вода?
Тя кима.
— Газирана или обикновена?
— Газирана.
Сервитьорът излиза с чиниите.
— Много си мълчалива — прошепвам. Тя не е казала почти нищо.
— За сметка на това ти си доста многословен — изстрелва тя в отговор.
„Самата истина, госпожице Стийл“.
Стигаме до следващата точка от списъка с въпроси: петнайсета клауза. Поемам си дълбоко дъх.
— Дисциплина. Границата между болката и удоволствието е много тънка, Анастейжа. Те са двете страни на една и съща монета. Мога да ти покажа какво огромно удоволствие има в болката. Не ми вярваш сега, но пак опираме до това дали ми имаш доверие. Ще има болка, но няма да има болка, която да не можеш да понесеш. — Как да подчертая това? — И ето, пак трябва да ми се довериш в това. Имаш ли ми доверие, Ана?
— Да — отвръща тя, без да се замисля. Отговорът ѝ направо ме сразява: не го очаквам.
За пореден път става така.
Да не би вече да съм си извоювал доверието ѝ?
— Тогава останалото са само подробности. — Чувствам се като великан.
— Важни подробности.
Тя е права. „Съсредоточи се, Грей“.
— Добре, нека минем през тях поред.
Сервитьорът влиза отново с предястията.
— Надявам се, че обичаш риба — подхвърлям аз, когато той поставя храната пред нас. Треската изглежда фантастично. Ана лапва хапка.
Най-сетне яде!
— Да поговорим за правилата — продължавам. — Според теб начинът на хранене, който изисквам от теб, е основното, което може да развали договора, така ли?
— Да.
— Мога ли да предложа така: поне три яденета на ден.
— Не.
Потискам въздишка на раздразнение и настоявам.
— За мен е изключително важно да знам, че не си гладна.
Тя се мръщи.
— Ще се наложи да ми се довериш.
— Туш, госпожице Стийл! — промърморвам. Това е битка, която няма начин да спечеля. — Отказвам се да споря за яденето и за съня.
Тя ми се усмихва едва-едва и забелязвам облекчението ѝ.
— Защо не мога да те гледам в очите? — пита тя.
— Това е нещо специфично при доминантно-подчинените връзки. Ще свикнеш с това.
Тя се мръщи отново, но този път ми се струва обидена.
— Защо не мога да те докосвам? — продължава да пита.
— Защото не може.
„Накарай я да млъкне, Грей“.
— Заради госпожа Робинсън ли?
Какво?!
— Как пък ти хрумна това? Мислиш, че тя ме е травматизирала ли?
Тя кима.
— Не, Анастейжа, причината не е в нея. Освен това тя не би се съобразила с такова нещо.
— Значи няма нищо общо с нея? — пита тя и веднага разбирам, че е объркана.
— Не, Анастейжа.
„Не понасям да ме докосват. Сигурен съм, че няма да ти е приятно да разбереш защо“.
— И не искам самата ти да се докосваш — добавям.
— Питам само от любопитство. Защо?
— Защото искам цялото удоволствие, което изпитваш, да бъде за мен.
Всъщност искам го в момента! Мога да я изчукам тук, за да разбера дали може да е тиха. Наистина тиха, след като знае, че персоналът на хотела и гостите ще чуят всеки звук. Нали затова резервирах този салон.
Тя отваря уста, струва ми се, че се кани да каже нещо, но я затваря отново и лапва нова хапка храна от почти недокоснатата си чиния.
— Май много материал ти дадох за размисъл — заявявам аз, сгъвам имейла ѝ и го пъхвам във вътрешния си джоб.
— Така е.
— Искаш ли да минем през дискусионните ограничения?
— Не и докато се храним.
— Гнус ли те е да говориш за това? Или си по принцип гнуслива?
— Нещо такова.
— Не яде много.
— Стига ми.
Тази работа става все по-странна.
— Три стриди, четири хапки риба и едно късче аспержа. Никакви картофи, никакви ядки, никакви маслини, а не си яла цял ден. И казваш да ти имам доверие!
Тя се ококорва.
„Да, Ана, броя ти хапките“.
— Моля те, Крисчън, не всеки ден водя такъв разговор.
— Искам да си здрава, Анастейжа — настоявам аз.
— Знам.
— Добре. Сега вече мога да обеля… тази рокля от тялото ти.
— Не мисля, че идеята е добра — прошепва тя. — Не сме яли десерт.
— Искаш десерт?
„Все още не си стигнала до основното“.
— Да.
— Може ти да си десертът.
— Не съм сигурна, че съм достатъчно сладка.
— Анастейжа, ти си изумително вкусна и сладка. Знам.
— Крисчън, използваш секса като оръжие срещу мен. Не е честно, наистина. — Тя свежда поглед към скута си, гласът ѝ става приглушен и малко меланхоличен. Вдига отново очи, приковава ме с напрегнат поглед, бебешко сините ѝ очи ме притесняват… и възбуждат.
— Права си. Така е — признавам. — В този живот всеки използва това, в което е най-добър. Което не променя факта колко силно те желая. Сега доволна ли си? — „Можем да се изчукаме направо тук. Знам, че гориш от желание, Ана. Чувам как се променя дишането ти“. — Ще ми се да опитам нещо. — Много ми се иска да пробвам колко тиха може да бъде и дали е в състояние да го направи, докато я грози опасността да ни пипнат.