— Любимото му място беше Скагит. Американската страна. Будеше ни в някакъв нечовешки час рано сутрин и отивахме там с кола. Страхотни риби е ловил в тази река.
— Водата там няма равна на себе си. Хващал съм страхотни екземпляри по Скагит. От канадската страна обаче.
— Това е едно от най-подходящите места за дъгова пъстърва. Бори се до самия край — обяснявам аз, без да откъсвам очи от Ана.
— Самата истина.
— Брат ми хвана две истински чудовища. Аз още чакам голямата риба.
— Някой ден и това ще стане.
— Надявам се.
Ана разговаря разпалено с Кавана. Какво ли толкова обсъждат?
— Често ли ходите за риба? — насочвам отново вниманието си към господин Стийл.
— И още как. Двамата с приятеля на Ана, Хосе, се измъкваме винаги, когато можем.
Скапаното фотографче? Пак ли той?
— Той е момчето, което се грижи за костенурката ли?
— Да, същият.
— Страхотна кола е тази костенурка. Голям фен съм на германските автомобили.
— Така ли? Ани обича тази стара кола, но ми се струва, че вече ѝ е минало времето.
— Странно, че го споменавате. Мислех да ѝ дам назаем един от автомобилите на компанията си. Мислите ли, че ще се съгласи?
— Сигурно. Но Ани решава.
— Супер. Значи Ана не си пада много по риболова.
— Не. Това момиче е като майка си. Не може да гледа как рибите страдат. Нито пък червеите. Тя е нежна душа. — Поглежда ме многозначително. А-ха. Предупреждение от Реймънд Стийл. Обръщам го на шега.
— Нищо чудно, че не яде много треска онзи ден.
Стийл избухва в смях.
— Е, няма нищо против да ги яде.
Ана е приключила разговора си с Кавана и тръгва към нас.
— Ето ме!
— Ана, къде са тоалетните? — пита Стийл.
Тя му обяснява да излезе от шатрата и да завие наляво.
— Идвам след малко. Вие се забавлявайте, деца — подхвърля той.
Тя гледа след него, след това ме поглежда нервно. Преди да успее да каже и дума, фотографчето ни прекъсва. Щраква ни заедно и забързва нанякъде.
— Значи успя да омаеш и баща ми? — заявява с мил гласец Ана.
— И баща ти? — „А вас успях ли да очаровам, госпожице Стийл?“
С пръсти проследявам руменината, която плъзва по бузите ѝ.
— Какво ли не бих дал, за да разбера какво мислиш, Анастейжа! — Когато пръстите ми стигат до брадичката ѝ, повдигам главата ѝ, за да огледам изражението ѝ. Тя притихва и ме гледа, зениците ѝ потъмняват.
— Точно в този момент — шепне тя — си мисля, че харесвам вратовръзката ти.
Очаквах нещо по-категорично и отговорът ѝ ме кара да прихна.
— Напоследък ми е станала любимата.
Тя се усмихва.
— Прекрасна си, Анастейжа. Тази рокля с презрамката през врата ти отива. Искам да погаля гърба ти и да почувствам красивата ти кожа.
Тя разтваря устни, притаява дъх и аз усещам как привличането между нас пламва.
— Знаеш, че ще е хубаво, нали, бебчо? — Говоря тихо и издавам копнежа си.
Тя затваря очи, преглъща и си поема дълбоко дъх. Когато ги отваря отново, от нея се излъчва безпокойство.
— Но аз искам повече — шепне тя.
— Повече?
Мама му стара! Това пък какво значи?
Тя кима.
— Повече — прошепвам отново. Устната ѝ е мека под палеца ми. — Искаш сърчица и цветя. — Мама му стара! Никога няма да се получи с нея. Как да стане? Аз не се занимавам с романтика. Надеждите и мечтите ми започват да се сриват.
Тя се ококорва, невинна, тръпнеща в очакване.
По дяволите! Толкова е апетитна.
— Анастейжа, изобщо не зная какво е това.
— И аз.
Разбира се, нали не е имала връзка преди.
— Ти не знаеш много неща.
— А ти знаеш всички грешни неща — въздиша тя.
— Грешни? Не на мен тия! Опитай — моля я аз.
„Моля те, пробвай по моя начин“.
Очите ѝ стават по-напрегнати, докато оглежда лицето ми и търси нещо. За момент потъвам в тези сини очи, които виждат всичко.
— Добре — прошепва тя.
— Какво каза? — Целият настръхвам.
— Добре, ще опитам.
— Да разбирам ли, че си съгласна? — Не мога да повярвам.
— По принцип да, но искам да обсъдим дискусионните ограничения.
Мили боже! Привличам я до себе си, притискам я и заравям лице в косата ѝ, вдъхвам прелъстителния ѝ аромат. Пет пари не давам, че тук е претъпкано. Само двамата с нея сме.
— Господи, Ана. Ти си толкова… винаги ме изненадваш. Дъхът ми секва, щом си наблизо.
След малко усещам, че Реймънд Стийл се е върнал и си гледа часовника, за да прикрие неудобството си. Пускам я с нежелание. На седмото небе съм.
„Браво, Грей!“
— Ани, искаш ли да идем да хапнем? — пита баща ѝ.
— Добре — съгласява се тя и ми отправя хитра усмивка.