— Искаш ли да дойдеш с нас, Крисчън? — продължава баща ѝ. В първия момент съм изкушен, но Ана ме поглежда тревожно и се опитва да ми каже: „Моля те, недей“. Иска да прекара малко време насаме с баща си. Разбирам.
— Благодаря за поканата, но наистина имам работа. Беше голямо удоволствие за мен да се запознаем, сър.
„Постарай се да посвиеш тъпата си усмивка, Грей“.
— Също и за мен — отвръща искрено Стийл, поне така ми се струва. — И да се грижиш за малкото ми момиченце.
— Няма нищо по-сигурно от това — отвръщам и стискам ръката му.
„И то по начини, за които дори нямате представа, господин Стийл“.
Стискам ръката на Ана и я вдигам към устата си.
— До после, госпожице Стийл — прошепвам. „Ти ме направи изключително щастлив“.
Стийл ми кимва, прихваща дъщеря си за лакътя и я повежда нанякъде. Аз оставам зашеметен, преливам от надежда.
Тя е съгласна.
— Крисчън Грей? — Радостта ми е прекъсната от Еймън Кавана, бащата на Катрин.
— Еймън, как си? — Стискаме си ръцете.
Тейлър идва да ме вземе в три и трийсет.
По пътя ми съобщава, че ауди „А3“ е доставено в „Хийтман“. Сега остава да го дам на Ана. Няма съмнение, че колата ще предизвика спор, а дълбоко в себе си знам, че ще бъде много повече от най-обикновен спор. Но пък тя нали се съгласи да ми бъде подчинена, така че може и да приеме подаръка без много шум.
„Кого заблуждаваш, Грей?“
Човек може да си помечтае. Надявам се да се видим тази вечер. Ще ѝ го подаря по случай дипломирането.
Звъня на Андреа и ѝ казвам утре да включи уебсреща за закуска с Еймън Кавана и сътрудниците му в Ню Йорк. Кавана се интересува да ъпгрейдне фиброоптичната си мрежа. Карам Андреа да съобщи за срещата и на Рос и Фред. Тя ми предава съобщения — нищо важно — и ми напомня, че утре вечер трябва да присъствам на благотворително събитие в Сиатъл.
Довечера е последната ми вечер в Портланд. Може да се каже, че и за Ана е почти последната… Замислям се дали да не ѝ позвъня, но почти няма смисъл, защото тя не е взела мобилния си телефон. Освен това иска да прекара известно време с баща си.
Поглеждам през прозореца на автомобила, докато пътуваме към „Хийтман“, и наблюдавам как добрите хора от Портланд прекарват следобеда си. На един светофар двама млади се карат, застанали са на тротоара над плик с покупки, който се е скъсал и всичко се е разпиляло на земята. Друга двойка, още по-млади, вървят ръка за ръка, подминават ги, не откъсват очи един от друг и се кискат. Младото момиче се надига на пръсти и прошепва нещо на ухото на татуирания си любим. Той избухва в смях, навежда се и я целува бързо, след това отворя вратата на близкото кафене и отстъпва, за да мине тя.
Ана иска „повече“. Въздишам тежко и прокарвам пръсти през косата си. Всички искат повече. Всички до една. Какво да направя по този въпрос? Онези, които влязоха в кафенето — двамата с Ана правихме същото. Ядохме заедно в два ресторанта и беше… забавно. Може пък да опитам. Все пак тя ми дава толкова много. Разхлабвам си вратовръзката.
Ще мога ли да ѝ дам повече?
Щом се връщам в стаята, се събличам, слагам си анцуга и се отправям за бърза тренировка във фитнеса. Задължителното любезно държане почти е изчерпало търпението ми и имам нужда да изхабя част от излишната енергия.
Освен това трябва да помисля още малко.
Къпя се, обличам се и сядам пред лаптопа. Рос звъни през Уебекс и говорим цели четирийсет минути. Обсъждаме всички въпроси, които е набелязала, включително предложението от Тайван и Дарфур. Цената за спускане от самолет е зашеметяваща, но пък е по-безопасно за всички. Давам ѝ картбланш да действа. Сега остава да чакаме пратката да пристигне в Ротердам.
— Запозната съм с „Кавана Мидиа“. Според мен и Барни трябва да присъства на срещата — предлага Рос.
— Щом така си преценила. Кажи на Андреа.
— Добре. Как мина церемонията по връчването на дипломите?
— Добре. Неочаквано.
„Ана се съгласи да бъде моя“.
— Неочаквано добре ли?
— Да.
Рос ме наблюдава от екрана, заинтригувана, но аз не ѝ казвам нищо повече.
— Андреа ми каза, че утре се връщаш в Сиатъл.
— Да, вечерта съм на благотворително събитие.
— Дано „сливането“ е протекло успешно.
— На този етап е добре, Рос.
Тя се подсмихва.
— Радвам се. Чака ме друга среща, така че, ако няма друго, ти казвам довиждане.
— Довиждане. — Изключвам Уебекс и се прехвърлям на имейлите, насочвам вниманието си към вечерта.
От: Крисчън Грей
Относно: Дискусионни ограничения
Дата: 26 май 2011, 17:22