— По работа ли сте в Портланд? — пита тя и прекъсва мислите ми. Гласът ѝ е висок; преструва се, че не ѝ е интересно. Иска ми се да се разсмея. Жените рядко ме карат да се смея.
— Имах среща в университета. В специалността Селско стопанство. Намира се във Ванкувър — лъжа аз. „Всъщност дойдох, за да ви видя, госпожице Стийл“.
Тя посърва и аз се чувствам отвратително.
— Финансирам едно изследване върху ротацията на почвите. — Това поне е истина.
— Част от програмата ви да нахраните света ли? — Тя извива насмешливо вежда.
— Нещо такова — отвръщам. Тя да не би да ми се присмива? Как само ми се иска да сложа край на тази работа, ако наистина е така. Как обаче да започна? Може би с вечеря вместо с обикновено интервю… това би било ново двайсет: да водя кандидатка на вечеря.
Заставаме пред кабелните връзки, които са с различни дължини и цветове. Разсеяно прокарвам пръсти по пакетите. Мога просто да я поканя на вечеря. Все едно на среща ли? Тя дали ще приеме? Когато я поглеждам, тя оглежда преплетените си пръсти. Не е възможно да ме наблюдава… това е обещаващо. Избирам по-дълги връзки. Те са по-гъвкави, а и могат да обхванат два глезена и две китки едновременно.
— Тези ще ми свършат работа.
— Нещо друго? — пита тя бързо. Или е изключително внимателна, или иска да ме разкара от магазина. Не мога да преценя кое от двете.
— Ще ми трябва и залепваща лента.
— Ремонт ли правите?
— Не, не е ремонт. — „Само ако знаеше…“
— Елате с мен — подканва ме тя. — Лентите са при декоративните материали.
„Хайде, Грей. Не разполагаш с безкрайно много време. Поведи някакъв разговор“.
— Отдавна ли работите тук? — Разбира се, знам отговора. За разлика от някои хора, аз си подготвям домашното. Кой знае защо, тя се чувства неловко. Господи, колко срамежливо е това момиче. Нямам никаква надежда. Тя се обръща бързо и тръгва по пътеката към отдела с надпис „Украса“. Следвам я нетърпеливо, като кутре.
— Четири години — измънква тя, когато стигаме до залепващата лента. Тя се навежда и грабва две ролки, всяка с различна широчина.
— Ще взема тази. — Широката е много по-ефективна, когато искаш да запушиш устата на някого. Когато ми я подава, върховете на пръстите ни за миг се докосват. Тръпката се стрелва до слабините ми. По дяволите!
Тя пребледнява.
— Ще има ли друго? — Гласът ѝ звучи тихо, дрезгаво.
Господи, имам върху нея същия ефект, който и тя върху мен. Може би…
— Въже.
— Насам. — Тя забързва по пътеката и ми дава нова възможност да оценя готиното ѝ дупе.
— Какъв вид въже търсите? Имаме синтетично и от естествени влакна… усукано… обикновено…
„Мама му стара — престани!“ Пъшкам вътрешно и се опитвам да пропъдя образа, в който тя виси от тавана на стаята с играчки.
— Пет метра от естественото, ако обичате. — То е по-грубо и прежулва повече, ако се съпротивляваш… предпочитам го.
Пръстите ѝ потръпват, но тя премерва пет метра като професионалистка. Вади сгъваем нож от десния си джоб и с едно чевръсто движение реже въжето, навива го стегнато, а после го връзва на хлабав възел. Много впечатляващо.
— Да не сте била скаут?
— Организираните групови мероприятия не са точно моята голяма страст, господин Грей.
— А каква е вашата страст, Анастейжа? — Зениците ѝ се разширяват, докато я наблюдавам.
Точно така!
— Книгите — отвръща тя.
— Какви книги?
— О, нищо особено. Класическа литература. Предимно английска.
Английска литература ли? Обзалагам се, че говори за сестрите Бронте и за Остин. Романтични писания за цветя и рози.
Това не вещае нищо добро.
— Имате ли нужда от нещо друго?
— Знам ли? Ще ми препоръчате ли нещо? — Искам да видя реакцията ѝ.
— Нещо „направи си сам“ ли?
Имам желание да прихна. О, миличка, „направи си сам“ изобщо не ми е по вкуса. Кимам, за да прикрия смеха. Очите ѝ пробягват по тялото ми и аз се напрягам. Тя ме оглежда!
— Работен комбинезон? — изтърсва тя.
Това са най-неочакваните думи, които чувам след въпроса „Гей ли сте?“.
— Не искате да си развалите дрехите, нали? — Тя посочва дънките ми.
Не мога да се сдържа.
— Винаги мога да ги сваля.
— Ъ-ъ-ъ. — Тя става червена като цвекло и свежда поглед.
Решавам да я спася.