Тя се притисна към него и в тъмнината се чу лекият шум на общопризнатите и извехтели от употребление семейни целувки.
Кавгата престана и след четвърт час двамата заспаха тихо и спокойно, унесени от кроткия дъжд, който тихо шумеше навън.
На сутринта тропот от тежка кола раздруса зданието. Двамата се пробудиха отведнъж. В стаята беше влезнала дрезгавината на утрото.
Госпожа Дена се надигна и пресегна през мъжа си да дръпне одеялото от прозореца.
Отведнъж тя извика ужасена.
До нея лежеше, обърнат на другата страна, мъжът на нейната приятелка госпожа Савка!
— Никола — едвам произнесе тя, — какво търсиш тука?
Никола скочи също ужасен, по нощница, и почна бързо да се облича. Той няколко време не можа да каже нищо, а като побъркан разкопчаваше и закопчаваше ризата, жилетката, палтото. След като завърза обущата си, той се изправи блед като стена и проговори:
— Каква стана тя…
— Ах, боже, ах, боже — закърши ръце под завивката госпожа Дена, ужасена и отчаяна. — Ами сега, ами сега?
— Е, че тази стая нали беше на жена ми? Аз тук я оставих…
— Е, да, ама ние ги разменихме. Тя не искаше балкона. Духало й от вратата… Ами сега?
— Мълчание, мълчание… мълчание — зашепна господин Никола, като движеше двете си ръце, като че дирижира оркестър.
Лицето му изглеждаше несъвместимо с околната обстановка, като тамбура, закачена в кухня.
— Грешка, грешка — повтори няколко пъти той й се измъкна тихо в коридора.