— Исках да чуя за времето — някак извиняващо се промърмори Славка, но послушно закуца към прозорчето и изключи радиото. — Е, привет! Ама че си се наконтил! Отдавна ли си в Москва?
— Привет, привет — хладно пробуча Льоха. — Костюмчето си взех вчера в Ярославъл, виждаш ли — и чанта ми дадоха към него. От гарата право в твоята бърлога, не съм спал, сам разбираш. „И на влака, в спален вагон…“ — пропя той. — Така че ще отида да дремна малко в сеновала ти. И въобще ден-два ще се помотая тук. Нали не възразяваш?
— От къде на къде?
— Добре тогава. Виж там, спретни нещо, май имаш мангизи: все пак „Световен форум“, „пратеници на дружбата“… — Льоха кимна към „Ригондата“: — Сега е баш време да топнеш човката.
— Ей сегичка! Щом е за авер, няма проблеми — все с тая престорена радост отвърна Славка и влезе в къщата: — Мамо, сложи нещо за хапване! Кръщелникът ти е дошъл.
— Не, аверче, има някои проблеми… — тихо процеди след него Льоха.
В прозорчето се появи слабото набръчкано лице на старицата:
— Льонечка! Върна ли се! Слава тебе, Господи! Тъкмо вчера намерих овнешко. Сега ще го сготвя с чесън, както ти обичаш.
Льоха не дочака овнешкото, хапна от вчерашните варени картофи с козе мляко.
— Как е далаверата? — попита той придружаващия го към сеновала Славка.
— Нормално. Тишина и няма конвой. Вярно, отрядничетата беснеят заради фестивала. Жорка, братовчед ти, се върти край мен. Порасна вече, става човек. Така че ще си имаш добър чирак.
Льоха спеше винаги нащрек: съзнанието му попиваше обичайните звуци и те се вплитаха в сънищата му. Сънуваше високия бряг на Печора, където кой знае защо трябваше да измъкне приготвените за пускане по реката трупи. Трупите се опъваха и блееха като кози. Шефът на лагера, неизвестно защо изпълняващ ролята на прост часови, дрънкаше на китара и подигравателно напяваше: „Фащай повече, фърляй по-далеч, дреми, докат лети!“
Изведнъж се чу някакъв шум и Льоха светкавично скочи.
— Льоха? Тук ли си? — Жорка, братовчедът, присвиваше объркано очи в полумрака на хамбара след силното слънце навън, но нищо не виждаше.
— Здрасти, браток! — Льоха скочи към него и го прегърна. — Я какъв си станал! Изкара ли седми клас?
— Неее, имам поправки наесен… — неохотно си призна Жорка.
— Ама че си вол безмозъчен! Мъж като канара, а акълът ти… Добре, ще те включим в далаверата! — Льоха приседна на стъпалото на входа, извади пакет „Червена звезда“ и потупа джобовете си за кибрит.
Жорка възхитено го оглеждаше.
— Сегичка ще донеса! — И той пъргаво изтича към къщата.
Там взе кибрит от слабичкия младеж, който седеше до масичката с гръб към Льоха и небрежно прокарваше пръсти по струните на китарата.
— Кой е тоя? — попита Льоха братовчед си, когато се върна.
— Костя, аверчето ми. Примерно момче. Съсед е — живее в оня блок, дето горя. Преди седяхме на един чин, а като направиха смесените училища, го преместиха в 62-ро, в девическото. Готви ме по география.
— Такива работи значи… — изсумтя Льоха. — Имаше тук бърлога, а сега задочен институт! Школа за работническата младеж и Пръдлето какво, класен наставник ли е?
— Ами нали имам поправителен — какво да правя… — смутолеви извинително Жорка. — Но ние въобще си дружим с него. Ето и на карти играем — добави той някак объркано и не на място.
— Много ли профукахте?
— Стига бе? Ние сме печени — ободри се Жорка. — На плажа е пълно с балъци, а Костя така е подредил колодата — само стой и гледай! Скубе ги като гъски.
— На какво играете?
— Каквото падне — само да е на пари… Тази неделя изкарахме по две хиляди на калпак.
— Че ти си милионер! Заеми малко на братока си!
— Дадох моя дял на Костя.
Льоха удивено вдигна вежди.
— Разбираш ли, на него мангизите са му нужни до смърт. Тоест не на него, а на баща му. Костя разбрал и казва: „Трябва да спасявам отеца.“
— Да не е краднало татенцето?
— Ама ти какво, той работи като професор!
— Че как така не му стигат мангизите на професора? Да не пести за вила?
— Не знам. И Костя не знае. Просто каза: „Да помогнеш на баща си е свято дело.“
— И какво излиза: твоят Костя е върхът, а пък баща му май е мухльо.
— Не, отецът му е свестен! Книжки ми дава да чета.
— И за чий са ти професорските книжки?
— Защо, те са си нормални: Есенин, „Граф Монте Кристо“.