— Жоржик, ти се повърти тук. Ако дойде Зинаида, измисли нещо, но не я пускай в двора.
Двамата бързо се отдалечиха от мястото на събитията.
След двадесет минути Льоха се върна.
— „Работата е свършена, казал слепият.“ Бившият джебчия, а сега трепач Пръдлето, същият Вячеслав Михайлович Тимофеев, пак той, Патерицата, благоволи да отпътува в шикозна лимузина към топлите страни.
— А къде замина?
— На нас какво ни пука? Колкото по-малко знаеш, толкова по-дълго ще живееш. При теб има ли новини?
— Никакви.
— И това е добре, трябва да изчезваме оттук. Ще ида за оня душегубец.
Скоро Льоха се върна заедно с Костя, който вече беше с нова риза.
— Сега се омитаме. На Стария двор сигурно още е пълно с хора. Отиваме там. А идваме между другото от тузарските общежития, където сме рутили демократичната младеж от женски пол.
— Рутили? — не разбра Константин.
— Ех, Професоре, а аз мислех, че всичко знаеш! Опипвали сме ги, проверявали сме цвета на кожата им. Добре, не се бой, всичко по реда си. — Льоха спря, наклони глава назад и гаврътна към сто и петдесет грама от полупразната бутилка „Столичная“. — Удари му малко, сега за теб е полезно! — И подаде бутилката на Константин. Той мълчаливо я допи и хвърли шишето в езерото.
— Какво оклюмахте, пичове? Я вирнете опашките! Пей след мен:
Част първа
Принц Хамлет от Подолск
Глава първа
„Милников“, две, деветнадесет
— Пак „Милников“, две, деветнадесет — недоволно измърмори дежурният на районното управление капитан Потапов. — Пак са се запили там, бъркотия, псувни, побоища. — Той се обърна към младия лейтенант Бояркин: — Я върви, Петя, изясни какво става тоя път.
— Това на втория етаж ли беше, дето живеят бабичките? — попита Бояркин.
Потапов кимна.
— Че аз бях там миналата седмица — каза Бояркин.
— Оттам идват сигнали почти всеки ден, тия двамата мира не им дават.
— Тогава може такова… за петнайсет денонощия — предложи Бояркин.
— И къде да ги дяваме? В Москва е претъпкано с такива… Въобще иди и изясни какво и как, може действително да си изкарат по годинка за хулиганство.
Лейтенант Бояркин въздъхна и тръгна към познатия му адрес.
№2 на улица „Милников“ представляваше доста импозантна сграда, построена в самото начало на века. Апартаменти с високи тавани, овални прозорци, широки стълбища. Наистина зад тази красива фасада се криеха обичайните съветски комуналки, но не толкова пренаселени — по три-четири семейства във всяка. Обаче в повечето апартаменти се бяха запазили както преди месинговите брави, мраморните подпрозоречни первази и прекрасният дъбов паркет.
Чудно ли е тогава, че от началото на епохата на приватизацията дом №2 започна да привлича изрядно количество фирми, желаещи да преселят комуналките, за да продадат после прекрасните пет-шестстайни апартаменти на „новите руснаци“.
Не минаваше ден, без да извади човек от пощенските кутии поредната листовка: „Търговска фирма заменя комунални квартири“, но обитателите упорито ги изхвърляха в кофите за боклук.
Населението на сградата, седемдесет процента от което беше пенсионери, не възнамеряваше да се преселва и смяташе да се държи тук докрай.
Лейтенант Бояркин се качи на втория етаж, приближи се до двукрила врата и позвъни.
Дълго не му отваряха, после зад вратата се чуха бързи леки стъпки и малко дрезгав глас попита:
— Кой е?
— Милиция! — кресна Бояркин.
Вътре се засуетиха, задрънчаха — вратата видимо беше заключена не само с бравата, но и с верига. После се отвори малка цепнатина, през която Бояркин видя угрижено старческо лице.
— Ей сега, минутка — каза старицата и отново затвори вратата, за да откачи верижката. — Влезте, Пьотр Михайлович. Такова време дойде — разпери тя ръце и пропусна лейтенант Бояркин в просторен неосветен коридор, — че когато казват „милиция“, трябва да провериш кой е наистина. Че то, нали знаете, във вестниците какви неща пишат… Престъпления извършват хора, облечени в милиционерска униформа.
— Аз се старая да не ги чета — промърмори Бояркин, докато се оглеждаше.