Мери Хигинс Кларк, Керъл Хигинс Кларк
Грешникът
Посвещаваме на жертвите от трагедията, сполетяла ни на 11 септември 2001 година, на роднините и приятелите, които са ги обичали, и на спасителите, изложили на опасност живота си, за да им помогнат.
Няма нищо по-неприятно от това да слушаш как се готви голямо празненство, на което не си поканен. „Още по-неприятно е, ако празненството е в рая“, помисли Стърлинг Брукс. По земното летоброене го държаха в небесната чакалня пред райските двери вече цели четирийсет и шест години. Сега той чуваше небесния хор, който репетираше за началото на Бъдни вечер.
— „Чуй, ангелите възвестяват…“
Стърлинг въздъхна. Винаги бе обичал тази песен. Размърда се на мястото си и се огледа. Седалките открай докрай бяха запълнени с хора, всички чакаха да се явят пред Небесния съвет и да отговарят за онова, което са извършили или не са извършили приживе, та после да бъдат допуснати в рая.
Стърлинг бе чакал най-дълго. Чувстваше се като малчуган, чиято майка е забравила да го прибере от училище. Общо взето, се държеше, ала напоследък оклюмваше все повече. През годините покрай мястото му до прозореца се бяха извървили доста негови познати от земния живот, поели по пътя към небето. Случваше се Стърлинг да се стъписа и подразни, че някои изобщо не се заседяват в небесната чакалня. Дори онзи тип, дето навремето укриваше данъци и послъгваше, че е бил на голф, блажено се пронесе към моста, отделящ небесната чакалня от райските двери.
Ала най-сломен Стърлинг бе при вида на Ани. Някъде преди половин месец жената, която беше обичал, но не се бе оженил за нея и беше разигравал, мина покрай него, все така младичка и хубава, както при първата им среща. Стърлинг се завтече към гише „Информация“ и попита за Ани Мансфийлд, душата, току-що прелетяла покрай прозореца. Ангелът провери в компютъра и вдигна вежди.
— Издъхнала е преди няколко минути на осемдесет и седмия си рожден ден. Докато духала свещичките, й призляло. Животът й може да служи за пример на всички. Каква щедра, всеотдайна, грижовна, преизпълнена с обич жена!
— А омъжвала ли се е някога? — полюбопитства Стърлинг.
Точно като продавач на билети на летището, който се опитва да намери потвърждението на резервация, ангелът натисна няколко клавиша и премести курсора, сетне се свъси.
— Дълго е била сгодена за някакъв непрокопсаник, който само й е губил времето, после, след внезапната му смърт, е страдала неописуемо. Някой го фраснал с топка за голф по главата. — Ангелът пак натисна курсора и погледна Стърлинг. — О, прощавайте. Това сте вие.
Стърлинг се върна посърнал на мястото си. Оттогава честичко се замисляше. Волю-неволю, трябваше да си признае, че през петдесет и едната години земен живот винаги е гледал да увърта и да минава метър, никога не е поемал отговорност, вечно се е измъквал от всичко обременително и неприятно. Нямаше как да не признае поне пред себе си, че е следвал девиза на Скарлет О’Хара: „За това ще помисля утре.“
Не се сещаше да се е притеснявал, освен докато чакаше да му съобщят дали са го приели в университета „Браун“. Всичките му приятели бяха получили дебели пликове от колежите, които си бяха харесали: поздравяваха ги с „добре дошли“ в студентската общност и ги приканваха час по-скоро да платят таксата. До началото на семестъра оставаха броени дни, когато най-сетне и на Стърлинг му се обадиха по телефона от „Браун“, за да потвърдят, че е приет. Това сложи край на най-дългите четири и половина месеца в живота му.
Знаеше, че макар и да е благословен с остър ум и всестранни качества като спортист, са го приели единствено защото в гимназията се е изхитрявал вечно да минава между капките.
Скова го вледеняващ страх. Най-сетне бе влязъл в университета, за който си беше мечтал, но дали и тук, на небето, щеше да има такъв късмет? Вече беше убеден, че така и няма да попадне в рая. Беше напомнил на ангела пред вратата на Небесния съвет, че някои, дошли много след него, са го прередили — да не би случайно него да са го пропуснали? Ангелът му отвърна любезно, ала твърдо да се връщал на мястото си.
На Стърлинг му се искаше много да кара Бъдни вечер в рая. Беше изумен от изражението върху лицата на хората, минали край прозореца и съгледали пред себе си отворените двери. Сега там беше и Ани.
Ангелът пред вратата направи знак, за да привлече вниманието на всички.
— Имам радостна вест. Получавате коледна амнистия. Няма да се явявате пред Небесния съвет. Минете през изхода вдясно и ще се озовете право на моста за рая. Застанете на опашка и си чакайте спокойно реда, ще ви викам по име… Уолтър Къмингс…