Уолтър — деветдесетгодишен дядка с напета походка, който седеше няколко реда по-напред, скочи и удари токове.
— Алилуя! — провикна се и се завтече към предния край на помещението.
— Казах, спокойно — схока го донейде примирено ангелът. — Въпреки че не ви виня — прошепна той и повика следващия по име: — Тито Ортиз…
Тито възкликна радостно и се стрелна по пътеката между редовете подир Уолтър.
— Джаки Милс, Денис Пайнс, Вероника Мърфи, Шарлот Грийн, Паскуале Д’Амато, Уинтроп Лойд трети, Чарли Потърс, Яков Вайс, Тен Айк Елмендорф…
Ангелът чете имената в списъка, докато седалките се опразниха, после сгъна листа хартия.
В помещението беше останал единствен Стърлинг. В очите му избиха сълзи. Небесната чакалня му се стори самотна като огромна празна пещера. „Явно съм бил непоносим — рече си той. — Както личи, никога няма да се озова в рая.“
Ангелът остави списъка и се запъти към него. „Майко мила! — помисли трескаво Стърлинг. — Ще вземе да ме прати на другото място.“ За пръв път осъзна какво е да си напълно безпомощен и отчаян.
— Стърлинг Брукс — подхвана ангелът. — Трябва да се явите на извънредно заседание на Небесния съвет. Елате с мен, ако обичате.
В сърцето му трепна надежда. Дали все пак нямаше да му провърви? Той се изправи, опъна се като струнка и тръгна след ангела към вратата. Ангелът му прошепна състрадателно:
— Успех!
Сетне отвори вратата и бутна Стърлинг вътре.
Помещението не беше голямо. Беше окъпано в прелестна приглушена светлина, каквато Стърлинг виждаше за пръв път. През огромния прозорец от пода до тавана се откриваше невероятна гледка към райските порти и той разбра, че светлината се отразява в тях.
С лице към него на дългата маса седяха четирима мъже и четири жени. От ореолите, блеснали около главите им, Стърлинг начаса схвана, че всички до един са светии, които обаче не бе виждал върху стъклописите по катедралите, където бе ходил по време на отпуск. Бяха облечени най-различно: кой в библейски мантии, кой в дрехи, каквито са се носели през двайсети век. По интуиция, каквато сега притежаваше, Стърлинг разбра, че всеки е облечен според модата на времето, в което е живял. Заседанието беше открито от мъжа в края — свъсен монах.
— Седни, Стърлинг. Искаме да изясним нещо с теб.
Стърлинг се подчини, усетил, че всички очи са вперени в него.
Една от жените — беше издокарана в изискана вечерна рокля от червено кадифе и носеше на главата си корона, му рече с отработен глас:
— Добре си си поживял, а, Стърлинг?
„Както гледам, и ти“, му беше на устата да каже, но се сдържа. Само кимна смирено.
— Да, драга ми госпожо.
Монахът го изгледа под вежди.
— Тежка е царската корона! Нейно Величество е направила на поданиците си много добрини.
„Божичко, четат ми мислите“, сепна се Стърлинг и се разтрепера като листо.
— А ти никога не си се престаравал заради другите — допълни царицата.
— И си се отнасял зле с приятелите си — добави облеченият като пастир мъж — вторият отдясно.
— Нападателно вял — заяви младичък матадор и махна конеца по ръба на червеното си наметало.
— Какво означава това? — стъписа се Стърлинг.
— О, прощавай! Изразът е влязъл в употреба вече след теб. Но сега е много разпространен, повярвай.
— Обхваща какви ли не грехове — промърмори красавицата, която според Стърлинг приличаше на Покахонтас от картинките.
— Нападателен ли? — учуди се Стърлинг. — Никога не съм си изпускал нервите. Нито веднъж.
— Нападателно вял означава друго. Наранявал си околните, като не си правил едно или друго. И като си давал обещания, които не си смятал да изпълняваш.
— Бил си егоист — намеси се и монахинята с благото лице в края. — Бил си добър адвокат, специалист по недвижимите имоти, помагал си на свръхбогатите, ако е възникнел някой дребен проблем, ала никога не си защитавал със знанията си клетите бедняци, несправедливо изгубили дома си или ипотеката на своето магазинче. И не само това: и да си решел от дъжд на вятър да помогнеш на някого, после си се отмятал — поклати тя глава. — Предпочитал си да си гледаш спокойствието.
— Точно като хората, които, почне ли корабът да потъва, се мятат първи на спасителната лодка — тросна се светецът в униформа на английски адмирал. — Отрепка си си, ей Богу! Да си помагал някога на старица да прекоси улицата?
— Не съм срещал старица, която да се нуждае от помощ.
— Ами да, там е работата! — викнаха всички в хор. — Самодоволен егоист, който изобщо не е забелязвал какво става наоколо.
— Съжалявам — рече смирено Стърлинг. — Мислех, че общо взето, съм свестен човек. Не съм искал да наранявам никого. Може ли да поправя с нещо грешката си?