Джейн се приведе още по-близо. Достатъчно близо, за да долови миризмата на урината, с която бяха напоени памперсите му за възрастни.
— Единственият път, когато се е прибрала у дома на посещение, вероятно си е мислела, че няма да й посегнеш. Че поне веднъж ще я оставиш на мира. Все пак къщата ти е била пълна с роднини, дошли за погребението. Но това не те спря. Нали?
Очите все така я избягваха, все така гледаха надолу. Ризоли клекна край леглото. Приближи се толкова, че накъдето и да погледнеше той сега, тя щеше да бъде току пред лицето му.
— Бебето е било твое, Рандъл — продължи тя. — Нямахме нужда дори от проба от твоето ДНК, за да го докажем. Неговата ДНК е прекалено близка с ДНК на майка му. Написано е там, в генетичния код на детето. Рожба на кръвосмешение. Знаеше ли, че е забременяла от теб? Знаеше ли, че си съсипал собствената си дъщеря?
Поседя малко на стола, като просто го наблюдаваше. Тишината й позволи да чуе как дишането му се учести, шумното дишане на човек, който иска отчаяно да избяга, но не може да го направи.
— Знаеш ли, Рандъл, аз не вярвам в Бог. Но ти ме караш да мисля, че може би все пак греша. Гледай какво се случи с теб. През март си изчукал дъщеря си. През април си получил инсулт. Няма да се движиш никога повече. Нито да говориш. Ти си просто един мозък в мъртво тяло, Рандъл. Ако това не е божествена справедливост, тогава не знам какво е.
Сега вече той скимтеше, опитвайки да раздвижи безполезните си крайници.
Младата жена се приведе напред и прошепна в ухото му:
— Усещаш ли миризмата на гниещата си плът? Докато лежиш тук и пишкаш в памперса си, какво според теб прави съпругата ти Лорън? Вероятно си прекарва много добре. Вероятно си е намерила някой друг, който да й прави компания. Мисли за това. Не е нужно да умираш, за да отидеш в ада.
Ризоли се изправи с доволна въздишка.
— Приятен живот, Рандъл — каза тя и излезе от стаята.
Докато се приближаваше към входната врата, чу гласа на Мария:
— Тръгвате ли си вече, детектив?
— Да. Реших да не чакам мисис Мажин.
— Какво да й кажа?
— Просто, че съм се отбила. — Погледна назад, към Морската стая. — О, и й кажете още нещо.
— Да?
— Мисля, че на Рандъл му липсва Камий. Защо не поставите снимката й някъде, където ще я вижда през цялото време? — Усмихна се и отвори входната врата. — Той ще ви бъде благодарен за това.
Коледните светлинки премигваха в дневната й.
Вратата на гаража се отвори и Мора видя, че колата на Виктор бе паркирана вътре, от дясната страна на гаража, сякаш това бе мястото й. Сякаш сега това бе също и неговата къща. Младата жена паркира срещу неговия автомобил и изключи двигателя с гневно завъртане на ключа. Почака, докато вратата се затвори отново, опитвайки да се успокои за онова, което предстоеше.
Грабна чантата с документите и излезе от колата.
Без да бърза окачи палтото си на закачалката, остави дамската си чанта. С чантата с документи в ръка влезе в кухнята.
Виктор, който тъкмо пускаше лед в коктейлния шейкър, й се усмихна.
— Хей! Точно приготвям любимото ти питие. Вечерята е вече във фурната. Опитвам се да ти докажа, че мъжът също може да бъде полезен в къщата.
Мора го наблюдаваше, докато раздрусваше шейкъра, и после, докато изливаше течността в чаша за мартини. Той й подаде напитката.
— За трудещата се господарка на къщата — заяви и я целуна по устните.
Тя стоеше абсолютно неподвижно. Виктор се отдръпна бавно, местейки въпросително поглед по лицето й.
— Какво има?
Тя остави чашата си.
— Време е да бъдеш честен с мен.
— Мислиш ли, че досега не съм бил?
— Не знам.
— Ако говорим за онова, което не се получи както трябва преди три години… за грешките, които допуснах…
— Не става дума за случилото се тогава. А за сега. Дали си честен с мен сега.
Той се засмя неразбиращо.
— Какво съм сбъркал пък сега? За какво се очаква да се извиня? Защото ще бъда щастлив да го направя, ако това е твоето желание. Дяволите да го вземат, ще се извиня дори за неща, които не съм направил.