Тази нощ не вечеря; вместо това си наля чаша зинфандел и го отнесе в дневната. Запали газовата камина и седя дълго, загледана в коледната елха.
„Весели празници — мислеше си тя. — Мога да разрежа гръден кош и да извадя съдържанието на целия торс. Мога да отрежа тънки парченца от белия дроб и под микроскопа да диагностицирам рак, туберкулоза или емфизем. Но тайната на онова, което се намира в човешкото сърце, е недостижима за скалпела ми.“
Виното й подейства като упойка и притъпи болката й. Мора допи чашата си и си легна.
През нощта се събуди като че ли стресната от нещо и се вслуша в поскърцващата от вятъра къща. Дишането и пулсът й постепенно се нормализираха, след като се отърси от сънувания кошмар. Изгорели тела, натрупани като черни клони върху клада. Пламъци, хвърлящи отблясъци върху наредени в кръг около кладата фигури. И тя, опитваща да остане в мрака, опитваща да се скрие от светлината на огъня. „Дори в сънищата си не мога да избягам от тези картини — помисли си тя. — Живея със свой ад в главата си, достоен за перото на Данте.“
Протегна ръка и попипа студените чаршафи там, където до снощи бе спал Виктор. Липсата му я изпълни с такава болка, че я накара да кръстоса ръце върху корема си, за да притъпи празнотата, която усещаше там.
Ами ако грешеше? Ако той й казваше истината?
Призори най-накрая стана от леглото; чувстваше се неотпочинала и замаяна. Влезе в кухнята да си направи кафе и седна пред масата, докато на пестеливата утринна светлина отпиваше малки глътки от горещата напитка. Погледът й падна върху папката със снимки, която бе прекарала нощта върху масата.
Отвори я и видя това, което бе породило нощния й кошмар. Обгорелите тела, овъглените останки от колиби. „Толкова много мъртви — помисли си тя, — убити в пристъп на насилие само в една нощ.“ Нападателите трябва да бяха побеснели от ярост, за да изколят така всичко живо, дори животните. Вгледа се в мъртвите кози и хора, в купчината от преплетени трупове.
Козите. Защо козите?
Потъна в размисъл върху този факт, опитвайки да проумее какво би могло да мотивира подобно безсмислено разрушение.
Мъртви животни.
Мина на следващата снимка. На нея се виждаше клиниката на One Earth с обгорени от огъня бетонни блокчета и купчината обгорели тела пред входа й. Погледът й обаче не беше фокусиран върху телата, а върху покрива, направен от гофрирана ламарина, който явно не беше пострадал. Преди всъщност не беше обърнала внимание на покрива. Сега се загледа в нещо, което приличаше на паднали листа. По вълнообразния метал се виждаха тъмни петна. Бяха прекалено малки, за да различи някакви подробности.
Отнесе снимката в кабинета си и включи осветлението. Взе от бюрото си увеличително стъкло. Започна да изследва изображението под ярката лампа върху бюрото, фокусирайки се върху тенекиения покрив; увеличителното стъкло разкриваше пред погледа й всеки детайл. Тъмните петна внезапно придобиха ужасни нови форми. По гръбнака й преминаха ледени тръпки. Пусна увеличителното стъкло и стоя известно време зашеметена.
Птици. Това бяха мъртви птици.
Влезе в кухнята, взе телефона и изпрати съобщение до пейджъра на Ризоли. Когато телефонът й звънна няколко минути по-късно, звукът му накара д-р Айлс да подскочи.
— Трябва да ти кажа нещо — започна тя.
— В шест и трийсет?
— Трябваше да го кажа на агент Дийн вчера, преди да напусне града. Но не исках. Не и преди да говоря с Виктор.
— Виктор ли? Бившият си съпруг ли имаш предвид?
— Да.
— Той пък какво общо има с тази история?
— Мисля, че знае какво се е случило в Индия. В онова село.
— Той ли ти го каза?
— Още не. Затова ще трябва да го извикаш и да го разпиташ.
Деветнайсет
Седяха в колата на Бари Фрост, паркирана пред хотел „Колонада“. Фрост и Ризоли бяха отпред, а Мора — отзад.
— Нека първо аз поговоря с него — обади се Мора.
— По-добре ще бъде да си останеш тук, докторке — отвърна Бари. — Не знаем как ще реагира.
— По-малко вероятно е да се съпротивлява, ако говоря с него.
— Но ако е въоръжен…
— Няма да ме нарани — увери го младата жена. — И не искам вие да го нараните, това ясно ли е? Няма да го арестувате.