— Ами ако реши, че не иска да дойде?
— Ще дойде. — Отвори вратата на автомобила. — Просто оставете на мен.
Взеха асансьора до четвъртия етаж заедно с една млада двойка, която вероятно бе озадачена от вида на мрачното трио. Мора застана пред стая 426 с Ризоли и Фрост от двете си страни и почука на вратата.
Минаха няколко секунди.
Вече се готвеше да почука отново, когато вратата най-сетне се отвори и пред нея застана Виктор. Очите му бяха уморени, а изражението — безкрайно тъжно.
— Питах се какво ще решиш — започна той. — Започнах да се надявам, че… — Поклати глава.
— Виктор…
— Но всъщност не би трябвало да се изненадвам. — Погледна към стоящите в коридора детективи и се засмя горчиво. — Донесе ли белезници?
— Няма нужда от белезници — отговори Мора. — Те искат само да поговорят с теб.
— Да, разбира се. Само да поговорят. Да се обадя ли на адвокат?
— Зависи от теб.
— Не, ти ми кажи. Ще имам ли нужда от адвокат?
— Ти единствен знаеш това, Виктор.
— Това е тест, нали? Само виновният настоява за адвокат.
— Адвокатът никога не е лоша идея.
— Тогава само за да ти докажа нещо, няма да повикам адвокат. — Погледна към двамата детективи. — Трябва да си обуя обувките. Ако не възразявате.
Обърна се и тръгна към стенния гардероб.
Мора се обърна към Джейн.
— Може ли да изчакате тук?
Последва Виктор в стаята, оставяйки вратата да се затвори след нея, за да бъде за миг насаме с него. Седнал на един стол, той си връзваше обувките. Забеляза, че куфарът му е върху леглото.
— Приготвяш си багажа — отбеляза тя.
— Взех си билет за четири. Но както ми се струва, планът ми ще трябва да се промени, нали?
— Трябваше да им кажа. Съжалявам.
— Сигурен съм, че съжаляваш.
— Нямах избор.
Младият мъж се изправи.
— Имаше избор и го направи. Мисля, че това говори съвсем ясно. — Прекоси стаята и отвори вратата. — Готов съм — съобщи той. Подаде връзка ключове на Ризоли. — Предполагам ще искате да претърсите взетата под наем кола. Това е синята „Тойота“, паркирана на третия етаж в гаража. Не казвайте, че не съм сътрудничил.
Фрост го поведе по коридора. Джейн дръпна Мора за ръкава, за да изостанат малко зад двамата мъже, които продължаваха да вървят към асансьорите.
— Ето тук трябва да се оттеглиш — прошепна Ризоли.
— Аз съм тази, която ви го издаде.
— Точно по тази причина не можеш да бъдеш част от това.
— Той ми беше съпруг.
— Ето за това става дума. Трябва да се оттеглиш и да оставиш ние да се оправяме с него. Знаеш го.
Разбира се, че го знаеше.
Все пак ги последва до долу. Качи се в своя автомобил и кара след тях до „Шрьодер Плаза“. Виждаше седналия на задната седалка Виктор.
Той се обърна и я погледна само веднъж, докато чакаха на светофара. Погледите им се срещнаха за миг, през прозореца. После той се обърна напред и повече не погледна към нея.
Докато успее да намери място за паркиране и да влезе в сградата на бостънската полиция, вече бяха отвели Виктор нагоре. Взе асансьора до втория етаж и се насочи право към отдел „Убийства“.
Бари Фрост й препречи пътя.
— Не може да влизате тук, докторке.
— Разпитват ли го вече?
— Ризоли и Кроу се заеха с това.
— Аз ви го дадох, дяволите да ви вземат. Оставете ме поне да чуя какво има да каже. Мога да наблюдавам от другата стая.
— Трябва да изчакате тук. — И добави меко: — Моля ви, д-р Айлс.
Мора срещна изпълнения му със симпатия поглед. От всички детективи в отдела той единствен можеше само с един поглед да я накара да се откаже от протестите си.
— Защо не седнете там, на моето бюро? — предложи той. — Ще ви донеса чаша кафе.
Младата жена се отпусна тежко на един стол и се загледа в снимката на бюрото на Фрост — вероятно беше на съпругата му. Хубава блондинка с аристократични скули. Малко по-късно той й донесе кафето и го постави пред нея.
Тя не го докосна. Продължи да се взира в снимката на съпругата на Фрост и да си мисли за браковете на другите хора. За щастливия край на много от историите.
Виктор Банкс не се понрави на Ризоли.
Той седеше на масата в стаята за разпити, отпивайки спокойно от чашата си с вода, с отпуснати рамене, в почти непринудена поза. Изглеждаше добре и го знаеше. Всъщност изглеждаше прекалено добре. Джейн огледа износеното кожено яке, панталоните в цвят каки, и всичко й напомни един по-рафиниран Индиана Джоунс. Този тук беше дипломиран лекар със солидна биография в хуманитарната сфера. О, да, момичетата несъмнено се лепяха по него като мухи на мед. Дори д-р Айлс, винаги толкова уравновесена и здравомислеща в лабораторията за аутопсиите, си бе загубила сърцето по този мъж.