„А ти я предаде, кучи сине.“
Дарън Кроу седеше вдясно от нея. Според предварителната им уговорка, разговорът щеше да се води предимно от Ризоли. Досега Виктор се бе държал ледено, но без да отказва да съдейства за провеждането на разпита, отговаряйки на въвеждащите й въпроси лаконично, като човек, който иска да приключи по-бързо с това. Човек, който не храни особено уважение към полицията.
Преди да бяха свършили разговора си обаче, щеше да изпита уважение към нея.
— Откога сте в Бостън, мистър Банкс? — попита тя.
— Д-р Банкс. И ви казах, че съм тук от около девет дни. Долетях през нощта на последната неделя.
— Казахте, че сте дошли в Бостън за някаква среща?
— С декана на Харвардското училище за обществено здраве.
— Причината за тази среща?
— Моята организация има договорки за работа и изследвания с различни университети.
— Вашата организация е One Earth?
— Да. Това е международна медицинска благотворителна организация. Ръководим клиники по цял свят. Разбира се, приветстваме всички, които се обучават за лекари и медицински сестри и желаят да работят като доброволци в нашите клиники. Студентите се сдобиват с реален опит на самото „бойно поле“, така да се каже. Ние от своя страна се възползваме от техните умения.
— И кой уреди срещата в Харвард?
Той сви рамене.
— Това беше просто рутинно посещение.
— Кой всъщност се обади?
Настъпи тишина. „Хванах те.“
— Вие, нали? — продължи Ризоли. — Обадихте се в Харвард преди две седмици. Казахте на декана, че тъй като така или иначе ще идвате в Бостън, бихте могли да се отбиете и в неговия офис.
— Трябва да поддържам контактите си.
— Но защо всъщност дойдохте в Бостън, д-р Банкс? Нямаше ли друга причина?
Последва пауза.
— Да.
— И тя е?
— Бившата ми съпруга живее тук. Исках да я видя.
— Но вие не сте говорили с нея от… колко време? Почти три години.
— Очевидно тя вече ви е казала всичко. Защо е нужно да разговаряте с мен?
— И внезапно ви обзема толкова отчаяно желание да я видите, че прекосявате страната, без даже да знаете дали ще приеме да се видите?
— Понякога любовта изисква да поемаме рискове. Въпрос на вяра. Да вярваш в нещо, което не можеш да видиш или да докоснеш. Просто трябва да скочим. — Погледна я право в очите. — Нали, детектив?
Ризоли усети, че се изчервява, и за момент не се сети какво да отговори. Виктор беше преобърнал въпроса, беше го извъртял така, че разговорът някак се насочи към нея.
„Любовта изисква да рискуваме.“
Кроу наруши мълчанието.
— Хей, добре изглежда бившата ви съпруга — заяви той. Не враждебно, а с непринудения тон на двама беседващи мъже, които незабавно игнорираха Джейн. — Разбирам защо сте прелетели цялото това разстояние, за да опитате да закърпите положението. И успяхте ли?
— Нещата помежду ни потръгнаха.
— Да, разбрах, че сте живели в къщата й през последните няколко дена. Според мен това си е чист напредък.
— Защо просто не стигнем до истината — обади се Ризоли.
— Истината ли? — попита Виктор.
— Истинската причина за идването ви в Бостън.
— Защо просто не ми кажете какъв отговор търсите, за да ви го дам? Така ще си спестим доста време.
Младата жена извади някаква папка и я сложи на масата.
— Погледнете това.
Той я отвори и видя, че това са снимките на опустошеното село.
— Вече ги видях — каза той и затвори папката. — Мора ми ги показа.
— Не изглеждате особено заинтригуван.
— Не може да се каже, че гледката е приятна.
— Целта определено не е била тази. Погледнете пак. — Отвори папката, извади една от снимките и я сложи най-отгоре. — Особено тази.
Виктор погледна към Кроу, сякаш търсейки съюзник срещу тази неприятна жена, но детективът само повдигна рамене, все едно казваше: „какво да се прави“.
— Снимката, д-р Банкс — припомни Джейн.