— Не знам.
— Изпаднали в паника, разбира се. Вие не бихте ли се паникьосали на тяхно място? Единственото им желание било да се отърват от проблема. Да изчезне. Но какво да правят с доказателствата? Сто тела няма как да бъдат скрити. Едно село не може да изчезне просто така. На всичко отгоре сред мъртвите имало две американки — две медицински сестри. И смъртта на тези две жени нямало да бъде оставена без внимание.
Ризоли нареди снимките върху масата, така че да се виждат всички едновременно. Три гледни точки, три отделни купчини от трупове.
— Те ги изгарят — додаде тя. — Заемат се с прикриването на своите грешки. Може би дори са счупили някой и друг череп, за да заблудят разследването. Случилото се в Бара не започва като престъпление, д-р Банкс. Но през въпросната нощ се превръща в престъпление.
Виктор отмести назад стола си.
— Арестуван ли съм, детектив? Защото бих искал да си тръгна. Трябва да хващам самолет.
— Вие знаете за това от една година, нали? Но сте мълчали, защото „Октъгън“ ви е платила. Подобна катастрофа би им струвала стотици милиони долари във вид на глоби. Да прибавим към тях съдебните дела и загубите на пазара и борсата, без да говорим за криминалните обвинения. Несравнимо по-евтино за тях би било да ви купят.
— Не говорите с когото трябва. Повтарям отново — аз не съм бил там.
— Но знаехте за случилото се.
— Не съм единственият.
— Кой ви каза, д-р Банкс? Как разбрахте? — Приведе се по-близко, без да го изпуска от погледа си от другата страна на масата. — Защо просто не ни кажете истината и може би пак ще успеете да си хванете самолета за Сан Франциско.
Той помълча малко, вперил очи в пръснатите по масата снимки.
— Тя ми се обади — промълви Виктор. — От Хайдерабад.
— Сестра Урсула?
Той кимна.
— Два дена след… случилото се. Индийските власти вече ми бяха съобщили, че в селото е имало клане. Че две от нашите сестри са били убити при терористична атака.
— Сестра Урсула друго ли ви каза?
— Да, но аз не знаех как да приема обаждането й. Звучеше уплашена и превъзбудена. Лекарят на фабриката й дал някакви транквиланти и ми се струва, че те увеличаваха още повече объркването й.
— Какво точно ви каза тя?
— Че нещо с разследването не било както трябва. Че хората не казвали истината. Беше забелязала няколко празни туби от бензин в един от камионите на „Октъгън“.
— Казала ли го е на полицията?
— Трябва да разберете в каква ситуация се е намирала. Когато се върнала в Бара онази сутрин, навсякъде имало изгорени трупове — телата на хора, които познавала. Тя била единствената оцеляла и била заобиколена от работници на фабриката. После пристигнала полицията и тя отвела встрани един от тях и му показала празните туби. Предположила, че този факт ще бъде разследван.
— Но не се случило нищо.
Виктор кимна.
— Тогава се уплашила. Започнала да се пита дали може да има доверие в полицията. Едва след като отец Дулин я закарал в Хайдерабад, се почувствала достатъчно сигурна, за да ми се обади.
— И вие какво направихте? След това обаждане?
— Какво можех да направя? Делеше ни половината свят.
— Хайде, д-р Банкс. Не мога да повярвам, че просто сте си останали там, в офиса си в Сан Франциско, и сте оставили въпроса така. Вие не сте от хората, които ще чуят подобен гръм и няма да направят нищо.
— Какво очаквате да съм направил?
— Това, което направихте в крайна сметка.
— Какво би могло да бъде то?
— Достатъчно е да направя справка за телефонните ви разговори. Обаждането ви до Синсинати. До корпоративното управление на „Октъгън“.
— Естествено, че им се обадих! Току-що бях научил, че техни служители са изгорили цяло село с двама от моите доброволци.
— С кого разговаряхте в „Октъгън“?
— С някакъв мъж. Един от главните вицепрезиденти.
— Помните ли името му?
— Не.