— Да?
— Знам, че това може би не е най-подходящият момент, но въпреки всичко искам да го кажа. — Свещеникът се усмихна. — Желая ви весела Коледа.
— Весела Коледа и на вас, отче.
— Ще минете ли да ни посетите някой ден? Просто за едно „здравей“?
— Ще се постарая — отвърна тя.
Но още в мига, в който изрече тези думи, бе наясно, че това е любезна лъжа. Че най-разумното, което можеше да направи, беше да си тръгне и никога повече да не погледне към този мъж. И точно това направи. Щом излезе от болницата, остана шокирана от устрема на студения въздух. Притисна картона към палтото си и тръгна под ледените зъби на безмилостния вятър. През тази свята нощ вървеше сама; единственият й компаньон бяха книжата, които носеше. В гаража не видя никой и чуваше само собствените си стъпки, отекващи по бетонния под.
Ускори крачка. Спря на два пъти, за да погледне назад и да се увери, че не я следват. Когато стигна до колата си, дишаше тежко. „Нагледах се на смъртта — помисли си тя. — И сега вече я виждам навсякъде.“
Влезе в автомобила и заключи вратите.
„Весела Коледа, д-р Айлс. Човек винаги жъне това, което е посял, и тази вечер вие пожънахте самота.“
Щом излезе от гаража на болницата, се наложи да замижи заради отражението на нечии фарове в огледалото й за обратно виждане. Друга кола излизаше току след нея. „Това отец Брофи ли беше? — запита се тя. — И къде ли ще отиде тази нощ, на Бъдни вечер? Вкъщи? Или щеше да я прекара цялата в църквата, за да служи за самотните членове на своето паство, които биха могли да се отбият там?“
Мобилният й телефон звънна.
Извади го от чантата си и го отвори:
— Д-р Айлс.
— Здравей, Мора — каза колегата й Ейб Бристъл. — Каква е тази изненада, която чух, че ми изпращаш от болницата „Сейнт Франсис“?
— Не мога да направя тази аутопсия, Ейб.
— И я препращаш на мен на Бъдни вечер? Много мило.
— Съжалявам. Знаеш, че обикновено не го правя.
— Това ли е монахинята, за която чувах да се говори?
— Да. Случаят не е спешен. Аутопсията може да изчака за след празниците. Тя беше хоспитализирана от нападението и преди малко спряха животоподдържащата й апаратура. Преживяла е сериозна неврологична операция.
— Следователно огледът на вътречерепното пространство няма да бъде от особена помощ.
— Не, има промени, направени по време на операцията.
— Причина за смъртта?
— Рано вчера сутринта са й приложили Синия код, след като е получила инфаркт на миокарда. Тъй като съм запозната със случая, вече свърших някои от подготвителните работи за теб. Имам копие от картона и ще ти го предам вдругиден.
— Може ли да попитам защо няма да правиш ти аутопсията?
— Не мисля, че името ми трябва да фигурира под доклада.
— Защо?
Тя не отговори.
— Мора, защо се оттегляш от този случай?
— По лични причини.
— Познаваш ли тази пациентка?
— Не.
— Тогава какво има?
— Познавам един от заподозрените — отговори тя. — Бях омъжена за него.
Затвори телефона, хвърли го на седалката и насочи вниманието си към прибирането си у дома. Към сигурността.
Когато зави по своята улица, падащите от небето снежинки вече бяха заприличали на памучни топки. Гледката беше магическа: дебела снежна завеса, сребристи килими, покриващи градинките пред къщите. Спокойствието на една свята нощ.
Запали огъня в камината и си приготви скромна вечеря — доматена супа и препечени филии с разтопено сирене. Наля си чаша зинфандел и занесе всичко в дневната, където премигваха коледните светлинки. Но не успя да довърши дори тази скромна храна. Бутна встрани подноса и доизпи виното си, вперила поглед в камината. Бореше се с порива си да вдигне телефона и да опита да се свърже с Виктор. Беше ли хванал самолета за Сан Франциско? Нямаше представа дори къде е тази нощ, нито какво щеше да му каже. „Ние се предадохме взаимно — помисли си тя. — Никоя любов не би могла да понесе това и да оцелее.“
Стана, изгаси осветлението и си легна.
Двайсет и едно
Телешкото със сос къкреше на печката вече почти два часа и ароматът на доматите, чесъна и станалото крехко месо надделяваше над по-простоватия мирис на осемкилограмовата пуйка, която лежеше, добре препечена и лъскава, в тавата върху плота. Ризоли седеше на масата в кухнята в дома на своите родители и разбиваше яйца и разтопено масло, за да ги добави към все още топлите картофи, които току-що бе сварила и смачкала. Когато беше в своя апартамент, тя рядко отделяше време за готвене и обикновено ядеше това, което успееше да измъкне от шкафа или фризера. Но тук, в кухнята на майка й, готвенето никога не се правеше набързо. То се извършваше с благоговение, като акт на уважение към самата храна, колкото и скромни да бяха съставките. Всяка стъпка на процеса, от рязането до задушаването и бъркането, беше част от тържествен ритуал, завършващ с кулминацията — парада с носенето на блюдата на масата, където трябваше да бъдат приветствани с благодарни въздишки. В кухнята на Анджела не се използваха преки, пестящи време пътеки.