Затова, без да скъпи времето, Ризоли добави брашно към купата с картофено пюре и разбити яйца и размеси всичко с ръце. Ритмичното месене на топлото тесто й носеше странна утеха, както и спокойното приемане, че в тази работа не може да се прибързва. Тя не приемаше много неща в живота си. Пилееше прекалено много енергия, опитвайки се да бъде по-бърза, по-добра, по-експедитивна. Беше приятно поне веднъж да се отдаде на лишената от всякакви изисквания работа по приготвянето на картофените кнедли.
Поръси с още малко брашно сместа и продължи да мачка тестото, съсредоточавайки се върху копринената му консистенция, която се плъзгаше между пръстите й. В съседната стая, където се бяха събрали мъжете, телевизорът гърмеше с всичка сила. Но тук, изолирана от затворената кухненска врата от рева на тълпата на стадиона и уморителното бръщолевене на спортния коментатор, Джейн работеше необезпокоявано. Концентрацията й бе нарушена единствено когато единият от близнаците на Айрини се появи на несигурните си крачета през двойната врата, удари си главата в масата и се разплака.
Айрини дотича и го вдигна на ръце.
— Анджела, сигурна ли си, че не мога да ви помогна с готвенето? — попита тя и в гласа й прозвуча отчаяното желание да се измъкне от шумната дневна.
Анджела, която пържеше тестени топки, които след това щеше да напълни с домашно приготвен крем, отговори:
— Дори не си го помисляй! Ти се грижи за синчетата си.
— Майкъл може да ги наглежда. Той не прави нищо друго, освен да гледа телевизия.
— Не, седи си в дневната и не се безпокой за нищо. С Джейни държим всичко под контрол.
— Ако наистина си сигурна…
— Сигурна съм, сигурна съм.
Айрини въздъхна и излезе от кухнята, с извиващия се в ръцете й близнак.
Ризоли започна да разточва тестото за кнедлите.
— Знаеш ли, мамо, тя наистина иска да ни помогне.
Анджела извади от врящото олио две изпържени до златисто тестени топки и ги постави върху дебел пласт хартиени салфетки, за да се отцедят.
— По-добре да си наглежда децата. Аз си имам система. Тя няма да знае какво да прави в тази кухня.
— Да. Като мен ли?
Анджела се обърна и я погледна, а от решетестата й лъжица закапа олио.
— Разбира се, че ти знаеш.
— Само това, което ти си ме научила.
— Не е ли достатъчно? Не съм ли се справила добре?
— Знаеш, че нямах това предвид.
Анджела гледаше критично как дъщеря й реже тестото на дълги три сантиметра парчета.
— Мислиш, че майката на Айрини я е научила как да прави кнедли по този начин?
— Съмнявам се, мамо. След като е ирландка.
Анджела изпръхтя.
— Още една причина да не я пусна в кухнята си.
— Хей, мамо! — извика от съседната стая Франки. — Имаш ли още нещо за дъвчене?
Джейн вдигна очи и видя как по-големият й брат влиза наперено. Беше типичен представител на военноморските сили, в които работеше, свръхнапомпаните му рамене бяха широки колкото хладилника, в който надничаше в момента.
— Не може да сте изяли всичко в онзи поднос.
— Не, но онези хлапета опипаха всичко с мръсните си ръце. Няма да се докосна до тази храна.
— На долната полица има още салам и кашкавал — каза Анджела. — А в купата на плота има страхотни печени чушки. Защо не нарежеш всичко и не приготвиш нов поднос?
Франки грабна една бира от хладилника и я отвори.
— Не можеш ли да го направиш ти, мамо? Не искам да пропусна последната четвърт.
— Джейни, нали ще им приготвиш един поднос с мезета?
— Защо аз? Не може да се каже, че той прави нещо полезно — отбеляза младата жена.
Но Франки беше излязъл от кухнята и вероятно вече смучеше бирата си пред телевизора.
Ризоли се приближи до мивката, за да си измие ръцете. Спокойствието, което бе усещала само допреди малко, се бе изпарило, заменено от познатото раздразнение. Наряза кубчета прясна моцарела и тънки като хартия парченца луканка и подреди всичко в един поднос. Прибави купчина печени чушки и чинийка с маслини. Ако сложеше нещо повече, мъжете щяха да си развалят вечерята.