„Боже, вече мисля като мама. Защо, по дяволите, ми пука дали ще си развалят вечерята?“
Занесе подноса в дневната, където баща й и двамата й братя се бяха пльоснали върху дивана, вперили оцъклените си погледи в телевизионния екран. Айрини беше коленичила на пода край коледната елха и събираше трохи от крекери.
— Толкова съжалявам — каза тя. — Дъги го изтърва на килима, преди да успея да го хвана…
— Хей, Джейни — обади се Франки. — Би ли се махнала оттам? Не виждам какво става.
Младата жена постави подноса с мезета на масичката за кафе и взе подноса със заразената от бацилите на близнаците храна.
— Знаеш ли — каза тя, — някой може да помогне на Айрини да гледа децата.
Майкъл най-сетне раздвижи оцъкления си поглед.
— Ъъъ? О, да…
— Джейни, мръдни оттам, де — възкликна Франки.
— Не и преди да си казал „благодаря“.
— За какво?
Тя грабна подноса с мезета, които току-що бе оставила на масата.
— След като дори не си забелязал…
— Добре, добре. По дяволите. Благодаря.
— Моля.
Остави отново подноса грубовато и се върна в кухнята. На прага поспря и се обърна, за да види отново сцената в дневната. Под коледната елха с премигващи многоцветни лампички бяха струпани купчини подаръци, като жертвоприношения към великия бог на излишествата. Тримата мъже, които бяха като че ли посадени пред телевизора, натъпкаха веднага в устата си по парче луканка. Близнаците се въртяха из стаята като два пумпала. А бедната Айрини събираше старателно от пода падналите от крекера трохи; няколко кичурчета от красивата й червена коса се бяха измъкнали от опашката.
„Не е за мен — помисли си Джейн. — Предпочитам да умра, но не и да позволя да попадна в капана на този кошмар.“
Върна се в кухнята и остави подноса на плота. Постоя неподвижно, поемайки дълбоко въздух, опитвайки да се отърси от ужасяващото усещане за клаустрофобия. Същевременно усещаше натиска върху пикочния си мехур. „Не мога да позволя това да се случи с мен — мислеше си тя. — Не мога да се превърна в Айрини, изцедена и дърпана всяка секунда от мръсни ръчички.“
— Какво има? — попита Анджела.
— Нищо, мамо.
— Кажи. Виждам, че нещо не е наред.
Младата жена въздъхна.
— Франки наистина ме вбесява, знаеш го, нали?
— Чак пък толкова?
— Наистина ме вбесява с държанието си. Нима наистина не виждаш какъв негодник е?
Анджела извади мълчаливо последните пържени топки и подреди и тях върху салфетките, за да се отцедят от олиото.
— Знаеш ли, че имаше навика да преследва и двама ни с Майк из къщата с прахосмукачката в ръце? Обичаше да плаши Майк до смърт, да му говори, че ще го всмуче в маркуча. Майки пищеше от ужас. Но ти никога не си го чувала, защото Франки винаги го правеше, когато ти не беше вкъщи. Никога не разбра колко зле се държеше с нас.
Анджела приседна край кухненската маса и се загледа в парченцата тесто, които бе нарязала дъщеря й.
— Знаех — промълви тя.
— Какво?
— Знаех, че можеше да се държи по-добре с вас. Можеше да бъде по-добър брат.
— И му позволяваше да се измъква безнаказано въпреки всичко. Ето това ни смущаваше, мамо. И това, че Франки винаги е бил твоят любимец, все още смущава Майк.
— Ти не разбираш Франки.
Ризоли се засмя.
— Разбирам го даже много добре.
— Седни, Джейни. Хайде. Нека направим заедно кнедлите. Така ще стане по-бързо.
Младата жена въздъхна и се отпусна на стола срещу майка си. Мълчаливо и сърдито започна да посипва кнедлите с брашно и да натиска всяка една от тях с пръст, за да й направи вдлъбнатинка. Възможно ли беше готвачът да остави гневни отпечатъци върху всяка хапка?
— На Франки трябва да се правят отстъпки — каза Анджела.
— Защо? Да не би той да прави за мен?
— Не знаеш през какво е минал.
— Слушала съм повече, отколкото съм искала, за военноморските сили.
— Не, говоря за това, което стана, докато беше бебе.
— Случило се е нещо?
— И досега се смразявам, като си спомня как главата му се дрънна в пода.