Въпреки воя на вятъра чу сирената на приближаващата линейка.
Погледът му бе разфокусиран, всеки момент щеше да изгуби съзнание.
— Остани с мен, Даниъл — каза тя. — Чуваш ли ме? — Гласът й изневери за момент. — Ти ще живееш. — Приведе се напред, сълзите й капеха по лицето му, докато му шепнеше умолително в ухото. — Моля те. Направи го заради мен, Даниъл. Трябва да живееш. Трябва да живееш…
Двайсет и три
Телевизорът в чакалнята на болницата както обикновено бе настроен на Си Ен Ен.
Вдигнала превързания си крак на един стол, Мора бе вперила поглед в надписите, които се нижеха в долната част на екрана, но не виждаше нито дума. Макар да беше облечена с вълнен пуловер и панталони от рипсено кадифе, все още й беше студено и й се струваше, че никога повече няма да й стане топло. „Четири часа — помисли си тя. — На операционната маса е вече цели четири часа.“ Погледна ръката си, все още можеше да види кръвта на Даниъл Брофи под ноктите си, все още усещаше как сърцето му пърха под дланта й като бореща се птица. Нямаше нужда да гледа рентгенова снимка, за да разбере какви увреждания бе причинил куршумът. Беше видяла смъртоносната пътека от разкъсвания, които патронът Glaser бе направил в гърдите на Дамата с плъховете, и знаеше пред какво бяха изправени сега хирурзите. Бели дробове, нарязани от експлодирал шрапнел. Кръв, шуртяща от десетки отделни кръвоносни съдове. Паниката, която обзема персонала в операционната зала, когато види как животът изтича с всяка капка кръв и хирурзите не са в състояние да поставят щипците достатъчно бързо.
Вдигна очи при влизането на Ризоли, която носеше чаша кафе и мобилен телефон.
— Открихме телефона ти до страничната врата — обясни тя, като й го подаде. — Кафето е за теб. Изпий го.
Мора отпи глътка. Беше прекалено сладко, но тази вечер тя приветства захарта. Беше готова да приветства всеки източник на енергия в умореното си, натъртено тяло.
— Мога ли да направя нещо друго за теб? — попита Джейн. — Нещо, от което се нуждаеш?
— Да. — Мора вдигна поглед от кафето си. — Искам да ми кажеш истината.
— Аз винаги казвам истината, докторке. Знаеш го.
— Тогава ми кажи, че Виктор няма нищо общо с това.
— Няма.
— Абсолютно ли си сигурна?
— Толкова сигурна, колкото мога да бъда. Бившият ти може да е негодник от класа. Може да те е излъгал. Но съм убедена, че не е убил никого.
Мора се отпусна назад на дивана и въздъхна. Впери поглед в кафето си и попита:
— А Матю Сътклиф? Наистина ли е лекар?
— Да. Дипломирал се е в Университета във Върмонт. Работил е като интернист в Бостън. Колко интересно, докторке. Ако имаш тази вълшебна думичка, „доктор“ пред името си, всички врати са отворени пред теб. Можеш да влезеш във всяка болница, да кажеш на персонала, че твой пациент е бил приет току-що, и никой няма да постави под въпрос казаното. Не и когато роднината на пациента се обади и потвърди твоята история.
— Лекар, който работи като платен убиец?
— Не знаем дали „Октъгън“ му е плащал. Всъщност не мисля, че компанията има нещо общо с тези убийства. Сътклиф може да го е направил по свои причини.
— Какви причини?
— За да предпази себе си. За да погребе истината за случилото се в Индия. — Тъй като видя неразбиращия поглед на своята събеседница, Ризоли продължи: — „Октъгън“ най-после пусна списъка с персонала, работил в завода им в Индия. Имали са лекар.
— Той ли е бил?
Джейн кимна.
— Д-р Матю Сътклиф.
Мора се взираше в телевизора, но умът й не виждаше образите върху него. Мислеше си за погребални клади, за варварски сцепени черепи. Спомни си и своя кошмар за огъня, поглъщащ човешка плът. За телата, които все още мърдаха, все още се гърчеха в пламъците.
— В Бхопал са загинали шест хиляди души — промълви тя.
Джейн кимна.
— Но на другата сутрин стотици хиляди са били все още живи. — Мора я погледна. — Къде са оцелелите в Бара? Дамата с плъховете не може да е единствената.
— Но ако не е била единствената, къде са другите?
Двете се спогледаха, разбрали едновременно какво бе опитвал така отчаяно да скрие Сътклиф. Не самата злополука, а случилото се след нея. И собствената си роля в него. Мислеше за ужаса, който трябва да го бе връхлетял през онази нощ, след като отровният облак бе минал през селото. Цели семейства, мъртви в леглата си. Проснати по земята тела, замръзнали в последните гърчове на агонията. Лекарят на фабриката несъмнено е бил първият, изпратен да прецени какви са пораженията.