Докосна корема си и си помисли: „Както виждам, ще бъдем само ние двамата с теб, хлапе“.
Паркира автомобила пред своята сграда и излезе навън. Поспря под студеното зимно слънце, за да поеме дълбоко глътка кристалночист въздух.
— Честита Коледа, Джейн.
Младата жена се вкамени, сърцето задумка в гърдите й. После бавно се обърна.
До входа на блока й стоеше Гейбриъл Дийн. Тръгна към нея, но тя не се сещаше нищо, което би могла да му каже. Някога бяха толкова близки, колкото можеха да бъдат един мъж и една жена, а ето че сега се гледаха и нямаха какво да си кажат, сякаш бяха непознати.
— Мислех, че си във Вашингтон — изрече най-сетне тя.
— Пристигнах преди около час. Взех първия полет. — Направи пауза. И добави тихо: — Благодаря ти, че ми каза.
— Е. — Ризоли сви рамене. — Не бях сигурна дали изобщо ще искаш да знаеш.
— Защо да не искам?
— Това е усложнение.
— Животът е поредица от усложнения. Трябва да се справяме с всяко едно от тях, когато дойде.
Каква безстрастна реакция. „Мъжът със сивия костюм“ беше първоначалното й впечатление за Гейбриъл, когато се бяха запознали, и точно такъв го виждаше сега, докато стоеше пред нея в тъмното си палто. Невероятно спокоен и като че ли незаинтересован.
— Откога знаеш? — попита той.
— Не бях сигурна допреди няколко дена. Направих един от тестовете, предназначени за домашно използване. Но ми се струва, че го подозирах от седмици.
— Защо чака толкова дълго, преди да ми кажеш?
— Всъщност изобщо не смятах да ти казвам каквото и да било. Не мислех, че ще го задържа.
— Защо?
Джейн се засмя.
— Първо, изобщо не ме бива с децата. Ако ми пъхнат в ръцете бебе, няма да знам какво да правя с него. Дали да го подържа, докато се оригне, или да му сменя пелените. А как ще ходя на работа, ако вкъщи ме чака дете?
— Не знаех, че ченгетата дават обет за бездетство.
— Но това е толкова трудно. Гледам другите майки и не мога да си представя как го правят. Не знам дали аз мога да го правя. — Изпуфка и от устата й излезе бял облак. — Поне семейството ми живее тук. Убедена съм, че майка ми ще бъде повече от щастлива да се занимава с бебето. А само на няколко пресечки оттук има детска ясла. Ще проверя какво е положението там, на каква възраст започват да ги приемат.
— Значи така. Вече си планирала всичко.
— Повече или по-малко.
— Знаеш дори кой ще гледа нашето бебе.
Нашето бебе. Тя преглътна с усилие, мислейки за живота, който растеше в нея, и който бе част от самия Гейбриъл.
— Все още има някои подробности, които трябва да обмисля.
Той стоеше с абсолютно изправен гръб, все още в ролята на мъжа със сивия костюм. Но когато заговори, тя долови гневна нотка, която я стресна.
— А къде в цялата тази история съм аз? — попита той. — Във всички планове, които си направила, не ме спомена нито веднъж. Не че съм особено изненадан.
Ризоли поклати глава.
— Защо звучиш толкова разстроено?
— Това е все същата стара комедия, Джейн. Явно не можеш да престанеш да я играеш. Ризоли, която държи в свои ръце контрола над своя живот. Която е в пълна безопасност в ризницата си. На кой му е притрябвал мъж? По дяволите, със сигурност не на теб.
— Какво се очаква да кажа? „Моля те, о, моля те, спаси ме“ ли? „Не мога да отгледам това бебе без мъж“?
— Не, вероятно би могла да го направиш и сама. Ще намериш някакъв начин, дори това да те убие.
— А ти какво би искал да кажа?
— Ти имаш избор.
— И аз се възползвах от него. Казах ти, ще запазя бебето.
Младата жена тръгна към стъпалата, водещи към входа за блока, газейки ожесточено в снега. Той я сграбчи за ръката.
— Не говоря за бебето. Говоря за нас. — И додаде тихо: — Избери мен, Джейн.
Тя се обърна към него.
— Какво означава това?
— Означава, че можем да направим това заедно. Това е единственият начин, по който би могло да се получи както трябва. Ти оставяш мен да те наранявам, а аз теб — да нараняваш мен.
— Страхотно. И в крайна сметка двамата сме покрити с белези от глава до пети.