— Разводът ли? Или женитбата?
— Не е ли ясно кое имам предвид? След като съм тук и разговарям с теб.
— Чака доста време, за да ми го кажеш.
Младата жена се обърна отново към автомобила си.
— Не си се омъжила отново.
Тя направи пауза. После го погледна.
— А ти ожени ли се?
— Не.
— В такъв случай излиза, че и с двама ни е трудно да се живее.
— Ти не остана достатъчно дълго, за да разбереш дали е така.
Мора се засмя. Горчив, неприятен звук сред бялата тишина наоколо.
— Ти беше този, който вечно се отправяше към летището. Вечно тичаше да спасяваш света.
— Но не аз избягах от брака ни.
— Не аз имах връзка.
Мора се обърна и отвори рязко вратата.
— Дяволите да го вземат, не можеш ли да изчакаш поне миг? Чуй ме.
Хвана я за ръката и тя се изненада от гнева, който усети в това докосване. Изгледа го и студенината в очите й му показа, че бе стигнал прекалено далеч.
Пусна ръката й.
— Съжалявам. Божичко, не исках да стане така.
— И какво очакваше?
— Че между нас е останало нещо.
„И наистина е останало — помисли си тя. — Дори прекалено много.“ И точно поради това не можеше да позволи този разговор да продължи дори още миг. Страхуваше се, че старите чувства ще я завладеят отново. Вече усещаше, че се започва.
— Виж какво — каза Виктор. — В града съм само за няколко дена. Утре имам среща в Харвардското училище за обществено здраве, но след нея нямам никакви планове. Почти е Коледа, Мора. Мислех, че бихме могли да прекараме празниците заедно. Ако си свободна.
— И после просто ще отлетиш отново нанякъде.
— Поне бихме могли да си поговорим, да разберем докъде са стигнали нещата. Можеш ли да си вземеш няколко дни отпуск?
— Имам работа, Виктор. Не мога да я изоставя току-така.
Той погледна към сградата и се засмя невярващо.
— Дори не знам защо би искала да работиш нещо такова.
— Тъмната страна, забрави ли? Това съм аз.
Той я погледна и гласът му омекна.
— Не си се променила. Изобщо.
— Нито пък ти, и точно там е проблемът.
Д-р Айлс се пъхна в колата си и затвори вратата.
Той почука на прозореца. Тя го погледна, както бе вперил погледа си в нея, с проблясващи, полепнали по ресниците снежинки, и не й остана друг избор, освен да свали прозореца и да продължи разговора.
— Кога можем да говорим отново? — попита д-р Банкс.
— Трябва да вървя.
— В такъв случай по-късно. Тази вечер.
— Не знам кога ще се прибера.
— Хайде, Мора. — Той се наведе напред и промълви: — Опитай. Отседнал съм в хотел „Колонада“. Обади ми се.
Тя въздъхна.
— Ще си помисля.
Виктор се протегна и я стисна за ръката. Уханието му отново разбуди топли спомени за нощите, които бяха прекарали заедно под чаршафите със сплетени крайници. За дългите, бавни целувки и за вкуса на пресни лимони и водка. Двегодишният брак оставя неизлечими спомени, както добри, така и лоши, и в този момент, докато дланта му беше върху ръката й, преобладаваха добрите.
— Ще чакам да се обадиш — каза той.
Вече предусещаше, че е победил.
„Наистина ли си мисли, че е толкова лесно? — питаше се Мора, докато излизаше от паркинга, за да се насочи към «Джамейка плейн». — Една усмивка, едно докосване и всичко е забравено?“
Гумите внезапно поднесоха по заледения път и тя стисна волана, моментално фокусирайки цялото си внимание към възвръщане на контрола над автомобила. В превъзбудата си не беше усетила колко бързо кара. Задницата на лексуса се извъртя, колелата забуксуваха, търсейки нещо, в което да се задържат. Едва когато възобнови движението му по права линия, Мора си позволи да диша отново. Да се ядоса отново.
Първо ми разби сърцето. После едва не ме уби.
Необяснима мисъл, но беше факт. Виктор вдъхновяваше раждането на необясними мисли.
Когато стигна до манастира „Грейстоунс“, се чувстваше изтощена от шофирането. Поседя малко в колата, опитвайки да поеме контрола над емоциите си. „Контрол“ беше принципът, по който живееше. Излезеше ли от автомобила, тя се превръщаше в обществена личност, видима за органите на реда и за пресата. Всички те очакваха от нея да бъде спокойна и логична, и тя щеше да бъде точно такава. Работата й в голяма степен се състоеше в изкуството да изглежда в съответствие с ролята си.