А най-накрая, на ярката светлина в залата за аутопсии, режеше.
Мора режеше и сега, скалпелът й се плъзгаше по студената плът, под жълтеникавите подкожни мазнини. „Този човек си е падал по хамбургерите и пържените картофки“ — помисли си тя, срязвайки с нещо като градинарски ножици ребрата, за да повдигне триъгълния щит на гръдната кост така, сякаш отваря вратичката на кухненско шкафче и да разкрие съкровеното му съдържание.
Сърцето лежеше сгушено в гъбестото си ложе на белите дробове. В продължение на петдесет и девет години то бе изтласквало кръвта по тялото на мистър Самюъл Найт. Беше пораснало заедно с него, остаряло бе с него, беше се трансформирало успоредно с него от крехкия мускул на младостта до тази потънала в сланина плът. Всяка помпа рано или късно се разваля, както бе станало с помпата в гърдите на мистър Найт, докато бе седял в хотелската си стая в Бостън пред включения телевизор с чаша уиски от минибара, който се намираше точно край него до нощното шкафче.
Д-р Айлс не спря, за да се запита какви може да са били последните му мисли, дали бе изпитал болка, или страх. Въпреки че изследваше най-интимните части на тялото му, въпреки че бе разтворила плътта и държеше сърцето му в дланта си, мистър Самюъл Найт си оставаше непознат за нея, мълчалив и без изисквания, и й даваше доброволно достъп до своите тайни. Мъртвите са търпеливи. Те не се оплакват, не заплашват, не приласкават.
Мъртвите не нараняват; само живите правят това.
Мора правеше невъзмутимо и експедитивно дисекция на вътрешните органи от гръдния кош. Освободи напълно сърцето и го постави върху плота за рязане. Във въздуха навън се въртяха първите декемврийски снежинки, падаха покрай прозорците, нашепвайки нещо, и застилаха улиците. Но тук, в лабораторията, единствените звуци идваха от течащата вода и съскането на вентилатора. Асистентът й Йошима се движеше в неестествено мълчание, като предугаждаше всяка нейна молба и материализираше всичко, от което тя се нуждаеше. Работеха заедно само от година и половина, но вече функционираха като единен организъм, свързан от телепатията на два логични мозъка. Нямаше нужда да му казва да пренасочи светлината на лампата; това вече бе направено, светлината сочеше точно към сърцето, от което се стичаха капки, ножиците бяха в ръката му в очакване тя да ги поеме.
Тъмните петънца по стената на дясната камера и белият апикален белег й разказаха тъжната история на това сърце. Стар инфаркт на миокарда, станал преди месеци, а може би дори — години, вече беше разрушил част от стената на лявата камера. А после, в някой момент от последните двайсет и четири часа, бе последвал нов инфаркт. Тромб беше блокирал дясната коронарна артерия, препречвайки притока на кръв към мускула на дясната камера.
Отряза тъкан за хистология, но вече знаеше какво ще види под микроскопа. Коагулация и некроза. Нахлуването на белите кръвни телца, движещи се като защитна армия. Може би мистър Самюъл Найт си е мислил, че дискомфортът в гърдите му се дължи на проблеми с храносмилането. Обядът е бил прекалено обилен, не е трябвало да изяжда всичкия лук. Може би таблетка пептобисмол би свършила работа. Или пък е усетил по-заплашителни признаци, но е предпочел да не им обърне внимание: тежест в гърдите, задъхване. Със сигурност не му е минало през ума, че е получил сърдечен пристъп.
И че ден по-късно ще е мъртъв в резултат на аритмия.
Сега сърцето лежеше отворено и разрязано върху плота. Мора погледна към торса, останал без органи. „Така значи завърши командировката ти до Бостън — помисли си тя. — И в това няма нищо изненадващо. Няма нечестна игра, освен многогодишната злоупотреба с тялото ти, мистър Найт.“
Интеркомът избръмча.
— Д-р Айлс?
Беше Луиз, секретарката й.
— Да?
— Детектив Ризоли ви търси на втора линия. Може ли да отговорите?
— Свържи ме.
Мора свали ръкавиците и се приближи до стената, където висеше телефонът. Йошима, който миеше инструменти в мивката, спря водата. Обърна се и я погледна с мълчаливите си тигрови очи; вече знаеше какво означава обаждане от Ризоли.
Когато най-сетне затвори телефона, доктор Айлс видя въпроса в погледа му.