Снежните парцали се въртяха и танцуваха насред ледените иглички на суграшицата като бели пеперуди, наобиколили своите братовчеди с натежали, сякаш оловни крака. Най-прекият път минаваше право през двора, но блестеше от лед, а обувките на Мора вече бяха демонстрирали, че не са подходящи за подобна гладка повърхност. Затова тя се вмъкна в тясната покрита алея, която се виеше покрай оградата. Макар да предпазваше от леда, тя не даваше почти никаква защита от вятъра, който се провираше и под палтото й. Шокирана от студа, Мора си спомни отново колко безмилостен можеше да бъде декември в Бостън. Беше прекарала по-голямата част от живота си в Сан Франциско, където снежинките бяха рядко щастие, а не мъчение като тези щипещи иглички, които дори под навеса намираха начин да се доберат до лицето й. Младата жена се приближи още малко към сградата и се уви по-плътно в палтото си, докато вървеше покрай притъмнелите прозорци. Откъм дворната порта се носеше приглушеният шум от движението по „Джамейка Ривъруей“. Но тук, между тези стени, не се чуваше нищо друго, освен тишина. Като се изключи възрастната монахиня, която й беше отворила, манастирът изглеждаше изоставен.
Затова изпита истински шок, когато забеляза трите наблюдаващи я от един прозорец лица. Те образуваха безмълвно платно, наподобяващи облечени в тъмни роби призраци зад стъкло, докато гледаха как непознатата навлиза все по-навътре в тяхната обител. Погледите им се местеха в унисон, следвайки движенията й.
Входът към параклиса беше препречен от жълта лента, ограничаваща достъпа до местопрестъплението, по която вече бе полепнала скреж. Д-р Айлс повдигна лентата, мина под нея и бутна вратата, за да я отвори.
Ослепи я светкавица на фотоапарат и тя замръзна на място. Вратата бавно се затвори след нея, докато стоеше със затворени очи, изчаквайки образът, отпечатан в ретините й да избледнее. Когато зрението й се нормализира, забеляза редиците дървени пейки, белосаните с вар стени и висящото над олтара в предната част на параклиса огромно разпятие. Помещението беше студено и строго, а мракът в него се увеличаваше от витражите, през които отвън проникваше мъждива светлина.
— Стой там. Внимавай къде стъпваш — каза фотографът.
Мора сведе поглед към каменния под и видя кръв. И отпечатъци от стъпки, образуващи объркваща плетеница, осеяни с остатъци, говорещи за скорошно посещение на линейка. Разкъсани превръзки и опаковки на спринцовки за еднократна употреба. Но не и тяло.
Движеше погледа си в непрестанно разширяващ се кръг, без да изпусне стъпкания бял плат на пътеката между редовете, червените петна по пейките. Виждаше парата от дъха си, а температурата в леденото помещение като че ли продължаваше да пада — поне на нея самата й ставаше все по-студено — докато разчиташе кървавите следи, проследявайки движението на петната по редиците от пейки, и започваше да разбира какво се бе случило тук.
Фотографът започна да прави нова поредица снимки и всяка една от тях бе насилие за очите на лекарката.
— Хей, докторке? — Близо до олтара се надигна чернокосата глава на детектив Джейн Ризоли, която се изправи и й махна. — Жертвата е тук.
— А от какво е кръвта тук, край вратата?
— От другата жертва, сестра Урсула. Момчетата от медицинския екип я закараха в „Сейнт Франсис“. По централната пътека между редовете има още кръв и следи от стъпки, които опитваме да запазим, затова по-добре свий вляво. Движи се плътно покрай стената.
Мора спря, за да измъкне чифт калцуни, после зави към стената. Едва след като заобиколи първата редица от пейки, видя тялото на монахинята, с лицето нагоре. Платът на черните й одежди напомняше черна локва, разтворена в по-голямото езеро от кръв. И двете длани вече бяха пъхнати в торбички, за да се запази доказателственият материал. Младостта на жертвата я изуми. И монахинята, която й бе отворила входната врата, и другите три жени, които бе зърнала през прозореца, бяха възрастни. А тази беше много по-млада. Лицето бе някак безплътно, замръзналият в светлосините очи поглед беше нереално умиротворен. Русата коса на останалата без покривало глава не беше по-дълга от два-три сантиметра. Всеки един от ужасните удари бе отпечатан в разкъсания скалп, в обезобразеното теме.
— Казва се Камий Мажин. Сестра Камий. От Хаянис Порт — обясни деловито Ризоли. — Била е първата послушница, която е дошла тук от петнайсет години насам. Планирала да даде окончателния си обет през май. — Замълча за момент, после добави: — Била е само на двайсет години.