Току край водата лежеше мъничка форма, покрита с чаршаф за еднократна употреба. Мора коленичи до нея и детектив Фрост мрачно повдигна чаршафа, за да открие пеленачето, покрито с мокра кал.
— Изглежда са го задържали долу с камъни — поясни той. — Затова е седяло на дъното. Все още не сме го разповили. Решихме да те изчакаме.
Мора свали вълнените си ръкавици и на тяхно място сложи латексови. Те не защитаваха от студа и пръстите й се вледениха бързо, докато махаше външния слой муселин. От него изпаднаха два камъка колкото човешки юмрук. Следващият слой беше също толкова мокър, но не кален. Това беше вълнено, пастелносиньо одеялце. „Цвят номер едно за повиване на бебе — помисли си тя. — Одеялце, предназначено да му топли.“
Пръстите й вече се бяха вдървили и станали непохватни. Вдигна единия край на одеялцето, колкото да зърне едно краче. Миниатюрно, почти като на кукла, с тъмна, мраморносиня кожа.
Нямаше нужда да види повече.
Покри го отново с чаршафа. Изправи се и погледна Ризоли.
— Да го пренесем направо в моргата. Там ще довършим разповиването.
Джейн кимна и сведе безмълвно поглед към вързопчето. Мокрите пелени започваха да се втвърдяват на ледения вятър.
— Как е могла да го направи? — промълви Фрост. — Да си изхвърли просто така бебето във водата?
Мора свали латексовите ръкавици и напъха безчувствените си пръсти във вълнените. Светлосиньото вълнено одеялце, с което беше увито бебето, не й излизаше от главата. Топло одеялце, като ръкавиците й. Камий можеше да го увие в каквото и да е — вестници, стари чаршафи, парцали — но беше избрала да го увие в одеялце, сякаш за да го защити, да го изолира от ледената вода в езерцето.
— Имам предвид — да удавиш собственото си дете — продължаваше Фрост. — Трябва да се е била побъркала.
— Бебето може вече да е било мъртво.
— Добре, значи първо го е убила. Пак означава, че е луда.
— Не можем да разчитаме само на предположения. Нека изчакаме резултатите от аутопсията. — Мора погледна към манастира. Три монахини стояха като тъмни духове край задната порта. — Казахте ли вече на Мери Клемънт? — обърна се тя към Ризоли.
Джейн не отговори. Погледът й все още беше вперен в това, което им беше предало езерото. Един чифт ръце беше предостатъчен, за да пъхне вързопчето в огромния плик за трупове и да затвори с едно движение ципа. Тя трепна при звука от гласа й.
— Сестрите знаят ли? — попита д-р Айлс.
Ризоли най-сетне я погледна.
— Казахме им какво намерихме.
— Трябва да имат представа кой е бащата.
— Отричат дори вероятността да е била бременна.
— Но доказателството е тук.
Джейн изсумтя.
— Вярата е по-силна от доказателствата.
„Вяра в какво? — запита се съдебната лекарка. — В добродетелта на една млада жена?“ Съществуваше ли по-нестабилна картонена кула от вярата в човешкото целомъдрие?
Настъпи тишина, докато отнасяха плика с тялото. Нямаше нужда да вземат носилка в снега; помощникът беше обгърнал плика в обятията си така, сякаш вдигаше своето дете, и сега вървеше с мрачна целеустременост по ветровитата поляна към манастира.
Мобилният телефон на Мора звънна, нарушавайки скръбното мълчание.
— Д-р Айлс — отговори тихо тя.
— Съжалявам, че се наложи да тръгна, без да ти кажа „довиждане“ тази сутрин.
Мора усети, че се изчервява, а пулсът й се ускори два пъти.
— Виктор.
— Трябваше да отида на срещата си в Кеймбридж. Не исках да те будя. Надявам се не помисли, че бягам от теб.
— Всъщност точно това се помислих.
— Може ли да се видим по-късно, за вечеря?
Младата жена замълча, внезапно усетила погледа на Ризоли върху себе си и осъзнала физическата си реакция на гласа на Виктор. Ускореният пулс, щастливото вълнение. „Вече си е проправил обратно път в живота ми — помисли си тя. — Вече си мисля за възможностите.“
Обърна се, за да избяга от погледа на Джейн, и сниши глас до шепот.
— Не знам кога ще се освободя. В момента имаме толкова работа…
— Докато вечеряме, ще можеш да ми разкажеш всичко за днешния си ден.
— Той вече се класира в категорията на зашеметяващите дни.
— Трябва да ядеш по някое време, Мора. Може ли да те изведа някъде навън? В любимия ти ресторант?