Тя отговори прекалено припряно, прекалено пламенно:
— Не. Ще се срещнем вкъщи. Ще се постарая да се прибера към седем.
— Не очаквам да ми сготвиш нещо.
— Тогава ще оставя готвенето на теб.
Той се засмя.
— Смела жена.
— Ако закъснея, може да влезеш през страничната врата за гаража. Вероятно знаеш къде е ключът.
— Само не ми казвай, че все още го криеш в онази стара обувка?
— Досега никой не го е открил. До довечера.
Затвори телефона и като се обърна, установи, че сега и Ризоли, и Фрост я наблюдаваха.
— Среща с гадже? — попита Джейн.
— На моята възраст е истински късмет да се срещнеш с когото и да е — отвърна Мора и пусна телефона в чантата си. — Ще се видим в моргата.
Докато вървеше забързано обратно към манастира, следвайки пътеката от отъпкан сняг, усещаше погледите им в гърба си. Изпита истинско облекчение, когато най-после мина през задната порта и се скри зад манастирските стени. Но едва бе направила няколко крачки по двора, когато чу името си.
Обърна се и видя отец Брофи, който се появи през някаква врата. Той тръгна към нея, тържествена фигура, облечена в черно. На фона на мрачното небе очите му изглеждаха смайващо сини.
— Майка Мери Клемънт би искала да говори с вас — каза той.
— Детектив Ризоли е човекът, с когото вероятно би трябвало да говори.
— Тя предпочита да говори с вас.
— Защо?
— Защото не сте от полицията. Поне изглеждате готова да изслушате притесненията й. Да ги разберете.
— Да разбера какво, отче?
Той направи пауза. Вятърът развяваше палтата и щипеше лицата им.
— Че вярата не е нещо, което трябва да бъде осмивано — отговори той.
Това беше причината игуменката Мери Клемънт да не иска да разговаря с Ризоли, която не успяваше да скрие своя скептицизъм, презрението си към църквата. Нещо толкова дълбоко лично като вярата не трябваше да става обект на презрението на друг човек.
— Това е важно за нея — настоя отец Брофи. — Моля ви.
Мора го последва в сградата, по мрачния, ветровит коридор, към кабинета на игуменката. Мери Клемънт седеше зад бюрото си. Тя вдигна поглед при влизането им и очите зад дебелите стъкла на очилата бяха очевидно гневни.
— Седнете, д-р Айлс.
Макар от „Холи Иносънтс Академи“ да я деляха години, видът на ядосана монахиня бе все още в състояние да я разтърси, и Мора се подчини безшумно, като се намести на стола като виновна ученичка. Отец Брофи застана встрани, мълчалив наблюдател на предстоящото изпитание.
— Така и не ни обясниха причината за това претърсване — започна игуменката. — Вие ни объркахте живота. Нахлухте в уединението ни. От самото начало сътрудничехме по всякакъв възможен начин, но въпреки това се отнасяхте към нас така, сякаш сме ви врагове. Дължахте ни поне любезността да обясните какво търсите.
— Мисля, че по този въпрос би трябвало да говорите с детектив Ризоли.
— Но вие предизвикахте претърсването.
— Казах им само това, което открих при аутопсията. Че сестра Камий е родила съвсем неотдавна. Детектив Ризоли взе решение да претърси манастира.
— Без да ни каже защо.
— Полицейските разследвания обикновено се правят при максимална секретност.
— Защото ни нямахте доверие. Нали?
Мора се вгледа в обвинително гледащите очи на Мери Клемънт и установи, че не може да отговори по друг начин, освен с истината.
— Нямахме друг избор, освен да действаме предпазливо.
Вместо да я разгневи още повече, честният отговор изглежда разпръсна обидата на игуменката. Внезапно тя придоби изтощен вид, облегна се назад в стола си и се превърна в крехката възрастна жена, каквато беше всъщност.
— Що за свят е това, когато дори на нас не може да ни имат доверие.
— Както на всички останали, преподобна майко.
— Но точно за това става дума, д-р Айлс. Ние не сме като всички останали. — Каза го без нотка на превъзходство. По-скоро в гласа й прозвучаха тъга и смут. — Можехме да ви помогнем. Можехме да ви сътрудничим, ако знаехме какво търсите.
— Наистина ли нямахте представа, че Камий е бременна?
— Откъде бихме могли да имаме? Когато детектив Ризоли ми го съобщи тази сутрин, не й повярвах. Все още не мога да го повярвам.
— Страхувам се, че доказателството бе открито в езерцето.
Игуменката като че ли потъна още по-дълбоко в стола си и се смали. Сведе поглед към изкривените си от артрита ръце. Съзерцава ги дълго в мълчание така, сякаш не бяха нейните. Най-сетне произнесе тихо: