— Как е възможно да не сме разбрали?
— Възможно е бременността да бъде скрита. Известни са случаи, в които момичета в пубертета са успявали да я скрият дори от своите майки. Някои жени отричат това дори пред себе си, докато не настъпи моментът да родят. Самата Камий също е отричала. Трябва да призная, че откритието ми при аутопсията ме свари напълно неподготвена. Най-малко съм очаквала да открия това в една…
— Монахиня — довърши вместо нея Мери Клемънт.
Погледна я право в очите.
— С това не искам да кажа, че монахините не са хора.
Игуменката се усмихна едва забележимо.
— Благодаря, че го осъзнавате.
— И е била толкова млада…
— Мислите ли, че само младите се борят с изкушението?
Мора си помисли за собствената си неспокойна нощ. За Виктор, който спеше от другата страна на коридора.
— През целия си живот — продължи игуменката — сме изкушавани от едно или от друго. Изкушенията се променят, разбира се. Когато сме млади, приемат вид на красиво момче. После на сладки или храна. А когато те настигнат старостта и умората — просто възможността да поспиш един час повече сутрин. Толкова много дребни желания и ние сме също толкова уязвими от тях, колкото и другите, само дето не ни е позволено да го признаем. Нашият обет ни отделя. Монашеството може да носи радост, д-р Айлс. Но съвършенството изисква упорит труд и въпреки всичко никой от нас не може да го достигне.
— Още по-малко една толкова млада жена.
— Задачата не се улеснява с възрастта.
— Камий беше едва двайсетгодишна. Трябва да е имала известни съмнения, когато е приела окончателно монашеството.
Игуменката не отговори веднага. Взираше се през прозореца, който гледаше към някаква гола стена. Гледка, която всеки път, когато погледнеше навън, й напомняше, че нейният свят е затворен между камъни.
— Аз бях на двайсет и една, когато приех монашеството.
— И имахте ли съмнения?
— Нито едно. — Погледна към своята събеседница. — Аз знаех.
— Как така?
— Защото Господ ми говореше.
Мора не каза нищо.
— Знам какво си мислите. Че само психичноболните чуват гласове. Само психичноболните чуват как им говорят ангели. Вие сте лекар и вероятно виждате всичко през очите на учения. Ще обясните, че това е било само сън. Или химически дисбаланс. Временен пристъп на шизофрения. Знам всички теории. Знам какво разправят за Жана д’Арк — че са изгорили на кладата една побъркана. И вие мислите така, нали?
— Страхувам се, че не съм религиозна.
— Но някога сте били.
— Отгледана съм като католичка. Това бе вярата на родителите, които ме осиновиха.
— Тогава сте запозната с живота на светците. Много от тях са чували Божия глас. Как ще го обясните?
Мора се поколеба, защото онова, което смяташе да каже, вероятно щеше да обиди събеседницата й.
— Слуховите халюцинации често се интерпретират като религиозно преживяване.
Мери Клемънт като че ли не се обиди, както бе очаквала съдебната лекарка. Тя просто впери поглед в нея.
— Аз изглеждам ли ви психичноболна?
— Ни най-малко.
— Но ви казвам, че някога чух гласа на Бог. — Отмести отново очи към прозореца. Към сивата стена, по чиито камъни проблясваше лед. — Вие сте едва вторият човек, на когото го казвам, защото знам какво си мислят хората. Аз самата нямаше да повярвам, ако не се беше случило с мен. Ако си само на осемнайсет години и Той те призове, какъв избор имаш, освен да Го послушаш? — Отпусна се назад на облегалката и додаде тихо: — Аз имах любим. Мъж, който искаше да се ожени за мен.
— Да — отвърна Мора. — Казахте ми го.
— Той не разбра. Никой не разбра защо една млада жена би поискала да се скрие от живота. Така го нарече той. Че се крия като страхливка. Че предавам волята си на Бог. Разбира се, той опита да ме накара да си променя решението. Същото опита да направи и майка ми. Но аз знаех какво върша. Знаех го от мига, в който бях призована. Докато седях в задния двор и слушах песента на щурците, чух Неговия глас, ясен като камбана. И разбрах.
Погледна към своята събеседница, която се размърда на стола си, нетърпелива да сложи край на разговора. Тези приказки за божествени гласове я караха да се чувства некомфортно.
Мора погледна часовника си.