— Разполагаме с ДНК на детето. Нужно ни е само името на бащата.
— Толкова сте уверена във вашата наука, д-р Айлс. Тя е отговорът на всичко!
Мора стана от стола си.
— Поне съм в състояние да вярвам на тези отговори.
Отец Брофи излезе от кабинета на игуменката с Мора и я придружи по полутъмния коридор. Обувките им скърцаха по изтърканите дъски на пода.
— Бихме могли да подхванем темата още сега, д-р Айлс — започна той.
— Коя тема?
Той спря и я погледна.
— Дали детето е мое. — Срещна погледа й без да трепне; затова пък нея я обзе желание да извърне глава, да се спаси от напрегнатия му взор. — Задавате си този въпрос, нали?
— Несъмнено разбирате защо.
— Да. Както казахте преди малко, неизбежните закони на биологията изискват както яйцеклетка, така и сперматозоид.
— Вие сте единственият мъж, който има постоянен достъп до този манастир. Вие водите месата. Вие слушате изповедите.
— Да.
— Запознат сте с най-интимните им тайни.
— Само с онези, които изберат да ми кажат.
— Вие сте символ на авторитета.
— Някои гледат на свещениците по този начин.
— Една млада послушница несъмнено гледа по този начин на тях.
— И това автоматично ме превръща в заподозрян?
— Няма да сте първият свещеник, нарушил обета си.
Той въздъхна и за първи път отмести погледа си от нейния. Не за да го избегне, а като тъжно кимване в знак на съгласие с думите й.
— Това не е лесно днес. Погледите на хората към нас, шегите, подмятани зад гърба ни. Когато казвам месата, гледам лицата в моята църква и разбирам кой какво мисли. Питат се дали опипвам млади момчета или лягам с млади момичета. Всички си задават този въпрос, не само вие. И винаги предполагат най-лошото.
— Ваше ли е детето, отец Брофи?
Сините очи се спряха отново върху лицето й с абсолютна непоколебимост.
— Не, не е. Никога не съм нарушавал обета си.
— Нали разбирате, че не можем да приемем вашата дума просто така?
— Не, може да лъжа, нали така? — Макар да не бе повишил глас, тя усети гневни нотки в гласа му. Той се приближи на сантиметри от нея и тя устоя с усилие на импулса си да се отдръпне. — Възможно е да върша грях след грях. Къде виждате да води тази спирала, тази поредица от грехове? Лъжи. Прелъстяване на монахиня. Убийство?
— Полицията трябва да огледа всички мотиви. Дори вашите.
— И вероятно ще ви трябва моя ДНК.
— Така ще елиминираме възможността вие да сте бащата.
— Или ще ме заклеймите като главен заподозрян за убийството.
— Може да стане едното или другото, в зависимост от резултатите.
— Вие какви мислите, че ще бъдат те?
— Нямам представа.
— Но все пак трябва да клоните в едната или другата посока. Ето, стоите пред мен и ме гледате. Виждате ли убиец?
— Вярвам само на доказателствата.
— На цифри и факти. Това е единственото, на което вярвате.
— Да.
— А ако ви кажа, че нямам абсолютно нищо против да ви дам проба от моето ДНК? Че ще ви дам кръв още тук и сега, ако сте готова да я вземете?
— Не е нужна кръвна проба. Просто прокарване на тампон по устната лигавица.
— Тампон тогава. Просто искам да бъде ясно, че го правя доброволно.
— Ще кажа на детектив Ризоли. Тя ще вземе пробата.
— Това ще промени ли мнението ви? Относно моята вина?
— Както казах, ще знам, когато видя резултатите.
Младата жена отвори вратата и излезе навън.
Той я последва на двора. Беше без горна дреха, но като че ли не забелязваше студа, съсредоточил цялото си внимание върху нея.
— Казахте, че сте отгледана като католичка — рече той.
— Ходех в католическа гимназия. „Холи Иносънтс“ в Сан Франциско.
— Но въпреки това вярвате само в кръвните си изследвания. Във вашата наука.
— А на какво друго да разчитам?
— На инстинктите си? На вярата?
— Може би на вас? Само защото сте свещеник?
— „Само защото“ ли? — Той поклати глава и се засмя тъжно, а дъхът му образува бяло облаче в студения въздух. — Мисля, че това отговаря на въпросите ми.
— Аз не разчитам на онова, което ми се струва. Не правя предположения за другите човешки същества, защото твърде често те ни изненадват.
Стигнаха до входната порта. Той й я отвори и Мора излезе. Вратата се залюля помежду им и се затвори, внезапно разделяйки неговия от нейния свят.