— Какво се страхуваш, че ще каже?
— Че ще ме уговаря да си съсипя живота. Че ще ми каже да го задържа.
— Наистина ли се страхуваш от това? Или се страхуваш повече, че няма да го иска? Че ще те отблъсне, преди да имаш възможност ти да го отблъснеш?
Ризоли я погледна.
— Знаеш ли какво, докторке?
— Какво?
— Понякога не знаеш какво говориш.
„А понякога — помисли си Мора, докато я изпращаше с поглед от офиса си, — улучвам мишената в самия център.“
Ризоли и Фрост седяха в колата, от радиатора духаше студен въздух, снежинките се въртяха пред предното стъкло. Сивото небе бе в синхрон с настроението й. Трепереше в клаустрофобичния полумрак на автомобила и всяка следваща снежинка, която падаше върху прозореца, запречваше с още мъничко гледката пред нея. Отделяше я от останалия свят, погребваше я.
— По-добре ли се чувстваш? — попита колегата й.
— Имам главоболие. Това е всичко.
— Сигурна ли си, че не искаш да те откарам в „Бърза помощ“?
— Имам нужда само да взема малко „Тиленол“.
— Добре. — Той включи двигателя, после си промени намерението и го изключи отново. Погледна я. — Ризоли?
— Какво?
— Ако някога искаш да поговорим… за каквото и да било, нямам нищо против да слушам.
Тя не отговори, само обърна поглед към предното стъкло. Към снежинките, плетящи бяла дантела по стъклото.
— Заедно сме вече… колко, две години ли станаха? Струва ми се, че не разказваш почти нищо за това, което се случва в живота ти — продължи той. — Затова пък аз ти проглушавам ушите с истории за нас с Алис. Слушаш за всеки наш спор, независимо дали искаш. Никога не ми казваш да млъкна, затова решавам, че нямаш нищо против. Но знаеш ли, току-що осъзнах нещо. Ти слушаш много, но почти не говориш за себе си.
— Няма кой знае какво за казване.
Той размишлява малко над думите й. После промълви почти смутено:
— Никога досега не съм те виждал да плачеш.
Младата жена сви рамене.
— Е, сега ме видя.
— Виж, не сме се разбирали винаги превъзходно…
— Така ли мислиш?
Фрост се изчерви, както правеше винаги, когато се озовеше в небрано лозе. Лицето му беше като стопове — почервеняваше при първия намек за смущение.
— Имам предвид, че не сме приятелчета.
— И сега какво, приятелчета ли искаш да станем?
— Не бих имал нищо против.
— Добре, ние сме приятелчета — заяви рязко тя. — Хайде, нека се пораздвижим.
— Ризоли?
— Какво?
— Аз съм тук, разбираш ли? Това е всичко, което искам да знаеш.
Джейн премигна и се обърна към прозореца от своята страна, за да не му позволи да види ефекта от думите си. За втори път в рамките на един час сълзите й бяха на път да потекат. Проклети хормони. Нямаше представа защо думите на Фрост имаха силата да я разплачат. Може би просто заради факта, че проявяваше такава загриженост към нея. Той всъщност винаги се беше държал мило с нея, но сега тя проявяваше болезнена чувствителност към това и някаква дребна част от нея искаше той да бъде безчувствен като дърво и да не си дава сметка за вълненията й. Думите му я накараха да се почувства уязвима и разголена, а тя не желаеше да я виждат по този начин. Така не се печелеше уважението на партньора.
Пое въздух и стисна челюсти. Моментът бе преминал и сълзите си бяха отишли. Вече можеше да го погледне, поне донякъде наподобявайки предишната Ризоли.
— Виж, имам нужда от този „Тиленол“ — каза тя. — Цял ден ли ще висим тук?
Фрост кимна и включи двигателя. Чистачките засноваха по предното стъкло и пред погледа й се показаха бели улици и сиво небе. През знойното лято бе чакала с нетърпение зимата, чистотата на снега. Но сега, докато съзерцаваше мрачния градски пейзаж, си помисли, че никога повече няма да проклина августовските жеги.
В петък вечер човек не можеше да хвърли яйце в бара „При Дойл“, което да не падне върху полицай. Разположен малко по-нататък по улицата от полицейското управление на „Джамейка плейн“ и само на десет минути път от полицейското управление на „Шрьодер Плаза“, „При Дойл“ беше мястото, където приключилите дежурството си полицаи обикновено се събираха на бира и приказки. Затова, когато влезе да вечеря там тази вечер, Ризоли очакваше да види много познати лица. Но не и Винс Корсак, седнал на бара, да отпива от тъмното си пиво. Той беше пенсиониран полицай от нютънската полиция и „При Дойл“ се намираше извън обичайната му територия.