— Шегуваш се.
— Записах се в клуб за поддържане на здравето. Изпълнявам упражнения за сърцето при успоредно следене на пулса, за да се поддържа най-здравословното натоварване. Чувствам се с десет години по-млад.
Може би искаше да чуе от нея „Изглеждаш с десет години по-млад“, но Джейн не го каза, защото нямаше да бъде вярно.
— Пет кила — повтори тя. — Радвам се за теб.
— Просто трябва да постоянствам — допълни той.
— И какво правиш? Пиеш бира?
— Алкохолът е допустим, не си ли чула? Последната дума на медицинското списание „Ню Ингланд Джърнъл ъв Медисин“. Изпиването на чаша червено вино е полезно за вените. — Кимна към колата, която сервитьорката постави пред Ризоли. — Какво ще вземеш с това? Винаги досега си поръчвала „Адамс ейл“.
Тя сви рамене.
— Не и тази вечер.
— Добре ли си?
Не, не съм добре. Бита карта съм и не мога дори да пия бира, без да се налага да тичам в тоалетната да повръщам.
— Много съм заета — отвърна лаконично младата жена.
— Да, чух. Как вървят нещата с монахините?
— Все още не знаем.
— Чух, че една от монахините станала майка.
— Къде го чу?
— Знаеш — наоколо.
— Какво още чу?
— Че сте измъкнали бебе от някакво езерце.
Разпространяването на новините беше неизбежно. Ченгетата споделяха помежду си. Споделяха със съпругите си. Спомни си всички участници в претърсването на езерцето, помощниците в моргата, техническия персонал, работещ на всяко местопрестъпление. Беше достатъчно само неколцина от тези хора да се разбъбрят, и съвсем скоро дори пенсионираните полицаи в Нютън знаеха детайлите. Страхуваше се от това, което щяха да пишат сутрешните вестници. Убийството само по себе си омагьосваше хората; а сега тук се намесваше и забранен секс, мощна подправка, която щеше да изостри и задържи по-дълго вниманието към случая.
Сервитьорката донесе храната. Поръчката на Ризоли зае по-голямата част от масата, блюдата напомняха семейно тържество. Тя атакува незабавно вечерята си, но пържените картофи се оказаха толкова горещи, че изгориха устата й, и се наложи да отпие от колата, за да охлади положението.
Въпреки уверения тон, с който бе изрекъл коментарите си за пържените храни, Корсак гледаше с копнеж пържените й кръгчета лук. После отмести поглед към печената си сьомга, въздъхна и взе вилицата.
— Искаш ли малко от кръгчетата? — попита Джейн.
— Не, всичко е наред. Както ти казах, искам да обърна посоката на живота си. Онзи инфаркт може да се окаже най-хубавото нещо, което ми се е случвало.
— Сериозно ли говориш?
— Да. Отслабвам. Отказах цигарите. Хей, струва ми се, че дори част от плешивите ми места по главата започнаха да се окосмяват отново.
И сведе глава, за да й покаже плешивините си.
„Ако растат някакви косми, те са вътре, а не върху главата ти“ — помисли си тя.
— Да, правя много промени — додаде той. Замълча и се съсредоточи върху сьомгата, но тя като че ли не му беше особено по вкуса. Обзета от съжаление, младата жена едвам се сдържа да не бутне към него чинията с пържения лук.
Но когато вдигна отново глава, той погледна към нея, а не към храната.
— Променям някои неща и вкъщи.
Нещо в начина, по който го каза, я смути. После я погледна, сякаш оголвайки душата си. Не й се искаше да слуша подробностите, но виждаше колко е голяма нуждата му да ги сподели.
— Какво става вкъщи? — попита тя.
Вече отгатваше какво ще чуе.
— Ние с Даян… ти знаеш какво ставаше. Видя я.
Беше се запознала с Даян в болницата, докато Корсак се бе възстановявал от преживяния инфаркт. Още тогава й бяха направили впечатление стъкленият поглед и завалената реч на съпругата му. Тя беше жива домашна аптечка, натъпкана с „Валиум“, кодеин… всичко от този род, което успяваше да измоли от лекарите си. Корсак бе обяснил, че този проблем е от години, но беше останал до Даян, защото е редно всеки съпруг да постъпи така.
— Как е сега Даян? — попита Ризоли.
— Същата. Все така натъпкана с успокоителни до оглупяване.
— Каза, че имало промени.
— Има. Аз я оставих.
Знаеше, че той очаква реакцията й. Тя го гледаше несигурно, защото не знаеше дали да бъде щастлива или нещастна заради него. Не знаеше какво иска да види от нея.