— Божичко, Корсак — каза най-после Джейн. — Сигурен ли си в това, което правиш?
— Никога не съм бил по-сигурен в каквото и да било друго в целия си скапан живот. Изнасям се идната седмица. Намерих си ергенско жилище, тук, на „Джамейка плейн“. Ще си го направя така, както искам. Телевизор с голям екран, големи тонколони, които да ти спукат тъпанчетата.
„На петдесет и четири години е, преживя инфаркт, а се държи като тийнейджър, който няма търпение да се изнесе в първия си самостоятелен апартамент“ — помисли си младата жена.
— Тя даже няма да забележи, че ме няма. Стига да продължавам да плащам сметките й от аптеката, ще се чувства щастлива. Боже, не знам защо ми беше нужно толкова време, за да го направя. Пропилях си половината живот, но дотук, казвам ти. От сега нататък ще се възползвам от всяка минута.
— А дъщеря ти? Тя какво мисли?
Винс изсумтя.
— Да не мислиш, че дава пукнат грош? Единственото, което я вълнува, е как да вземе още пари. „Татко, имам нужда от нова кола. Татко, искам да отида в Канкун.“ Мислиш ли, че съм ходил някога в Канкун?
Тя се облегна назад и го погледна над чинията си с изстиващи кръгчета лук.
— Знаеш ли какво правиш?
— Да. Поемам в свои ръце контрола над живота си. — Направи пауза. И каза с нотка на недоволство: — Мислех, че ще се зарадваш за мен.
— Радвам се.
— Какъв е този поглед тогава?
— Какъв поглед?
— Сякаш виждаш да ми поникват криле.
— Просто трябва да свикна с новия Корсак. Все едно не съм те познавала.
— Това лошо ли е?
— Не. Поне вече не духаш цигарен дим в лицето ми.
При тези думи и двамата се засмяха. За разлика от предишния, новият Корсак нямаше да вмирише колата й на цигари.
Той набучи на вилицата си лист маруля и го задъвка мълчаливо, смръщил вежди, сякаш се нуждаеше от цялата си концентрация само за това. Или да събере сили за онова, което предстои.
— Как вървят нещата между вас с Дийн? Продължавате ли да се виждате?
Въпросът, който бе зададен така непринудено, я свари неподготвена. Това бе последната тема, която й се обсъждаше, последното, за което бе очаквала да заговори. Не беше крил, че не харесва Гейбриъл Дийн. Тя също не бе харесала Дийн, когато бе нахлул в разследването им през въпросния август и, след като бе показал значката си на агент на ФБР, се бе заел да го оглави.
Но няколко седмици по-късно нещата между нея и Дийн се бяха променили.
Джейн наведе очи към полупразните си чинии — апетитът й внезапно се бе изпарил. Усещаше погледа на своя сътрапезник. Колкото повече чакаше, толкова по-малко щяха да повярват на отговора й.
— Добре вървят — каза тя. — Искаш ли още една бира? Аз мога да изпия още една кола.
— Идвал ли е да те вижда напоследък?
— Къде е тази сервитьорка?
— Колко време мина? Две-три седмици? Месец?
— Не знам…
Тя махна към сервитьорката, която не забеляза сигнала й и вместо това се запъти към кухнята.
— Какво, не си ли спомняш?
— Имам други неща на главата си, както знаеш — сопна се тя.
Издаде я тонът й. Винс се отдръпна и я погледна с очите на полицай. Очи, които виждат прекалено много.
— Един толкова добре изглеждащ мъж като него сигурно си мисли, че дамите ще го разграбят като топъл хляб — рече той.
— Какво би трябвало да означава това?
— Не съм толкова глупав, колкото изглеждам. Виждам, че нещо не е наред. Чувам го в гласа ти. И това ме тревожи, защото ти заслужаваш нещо по-добро. Много по-добро.
— Наистина не искам да говоря за това.
— Никога не съм му имал доверие. Казах ти го още тогава, през август. Струва ми се, че тогава ти също не му вярваше.
Ризоли махна отново на сервитьорката. И тя отново не й обърна внимание.
— В служителите на ФБР има нещо подличко. Във всеки един от тях, когото съм срещал. Безупречно любезни са, но никога не са искрени с теб. Играят някакви игрички на надхитряване. Смятат се за нещо по-добро от ченгетата. Заради всички тези приказки, че федералните са голяма работа.
— Гейбриъл не е такъв.
— Не е ли?
— Не е.
— Говориш така само защото си падаш по него.
— Защо водим този разговор?
— Защото се тревожа за теб. Все едно падаш от скала, а ти дори не протягаш ръка за помощ. Не мисля, че си говорила с някого за това.
— Говоря с теб.