— Камий ли? — Лорън поклати глава. — Трябва да бъда напълно откровена. Така и не се сближихме истински, ако имате предвид това. Тя беше вече тринайсетгодишна, когато се запознах с Рандъл, а знаете какви са децата на тази възраст. Не искат да имат нищо общо с възрастните. Не че се е отнасяла към мен като към злата мащеха или нещо от този род. Просто не почувствахме близост една към друга, струва ми се. Аз се опитах, положих действително усилия, но тя беше винаги толкова…
Спря внезапно, сякаш се страхуваше, че ще каже нещо, което не трябва.
— Коя е думата, която търсите, мисис Мажин?
Лорън се замисли.
— Странна — произнесе най-сетне. — Камий беше странна. — Погледна към съпруга си, който бе вперил поглед в нея, и побърза да добави: — Съжалявам, Рандъл. Знам, че е ужасно да казвам подобно нещо, но хората са от полицията. Искат да чуят истината.
— Какво имате предвид под „странна“? — попита Фрост.
— Случвало ли ви се е, като отидете на някое парти, да видите някой, който стои сам? Някой, който не иска да ви погледне в очите? Тя беше вечно самичка в някой ъгъл или скрита в стаята си. Не ни е минало през ума какво прави там. Молила се е! Падала на колене и се молила. Четяла книгите, които вземала от едно от момичетата католички в училище. Ние даже не сме католици, а презвитерианци. Но тя е правела всичко това, заключена в стаята си. Налагала се с един колан, можете ли да повярвате? За да се пречисти. Откъде им идват подобни идеи?
Отвън вятърът пръскаше прозорците със ситна морска сол. Рандъл Мажин изохка тихо. Ризоли забеляза, че гледаше право в нея. Отвърна на погледа му, питайки се каква част от този разговор му бе понятна. „Пълното разбиране би било най-голямото проклятие — помисли си тя. — Да знаеш за всичко, което става около теб. Да знаеш, че дъщеря ти, единственото ти родно дете, е мъртва. Да знаеш, че съпругата ти се чувства обременена от грижите за теб. Да знаеш, че ужасната миризма, която си принуден да вдишваш, идва от теб самия.“
Чу стъпки и се обърна. В стаята влязоха двама млади мъже. Те явно бяха синове на Лорън, имаха същата червеникавокестенява коса, със същите красиви черти, отпечатани върху лицето. Макар да бяха облечени небрежно с джинси и суичъри, и те като майка си успяваха да изглеждат стилно и да излъчват увереност в себе си. „От сой са“ — помисли си Джейн.
Протегна ръка и се ръкува с тях. Направо го твърдо, установявайки авторитета си.
— Аз съм детектив Ризоли — каза тя.
— Това са синовете ми — Блейк и Джъстин — представи ги Лорън. — Прибраха се от колежа за празниците.
„Синовете ми“ — беше казала тя. Не „нашите синове“. В това семейство създаденото чрез брака роднинство не бе смесило напълно линиите на любовта. Дори след седемгодишен брак нейните синове бяха все така нейни, а дъщерята на Рандъл — негова дъщеря.
— Това са бъдещите адвокати на семейството — додаде Лорън. — Всичките им спорове край масата за хранене им осигуряват доста голяма практика за съдебната зала.
— Дискусии, мамо — поправи я Блейк. — Наричаме ги „дискусии“.
— Понякога не успявам да доловя разликата.
Момчетата седнаха с лекотата и грацията на спортисти и погледнаха към Ризоли, сякаш очакваха забавлението да започне.
— Значи следвате, така ли? — попита тя. — В кой колеж?
— Аз съм в „Амхърст“ — отвърна Блейк. — А Джъстин е в „Боудън“.
И двамата бяха на неголямо разстояние от Бостън, което лесно можеше да се измине с кола.
— И искате да станете адвокати? И двамата ли?
— Аз вече изпратих молба за приемане в няколко правни университета — поясни Блейк. — Ще уча медийно право. Може би ще работя в Калифорния. Втората ми специалност е филмово изкуство, което ще ми помогне да положа стабилни основи за това.
— Да, и освен това иска да се размотава с готини актриси — обади се Джъстин. С този коментар си заслужи игриво сръгване в ребрата. — Е, така си е!
Ризоли се зачуди що за братя бяха тези двама младежи, след като можеха да бъбрят така безгрижно, когато доведената им сестра бе убита само преди дни и тялото й все още се намираше в моргата.
— Кога сте виждали за последен път сестра си? — попита тя.
Блейк и Джъстин се спогледаха и отговориха почти едновременно:
— На погребението на баба.
— През март ли? — Тя погледна към Лорън. — Когато Камий е дошла да посети семейството си?
Лорън кимна.
— Трябваше да изпратим молба до църквата, за да я пуснат да се прибере за заупокойната служба. Все едно да молиш да пуснат някого от затвора за няколко дена под гаранция, че няма да избяга. Не повярвах, когато не й разрешиха да си дойде отново през април, след като Рандъл получи инфаркта. За собствения й баща! И тя просто прие решението им. Правеше това, което й кажеха да прави. Човек започва да се пита какво се случва в тези манастири, че се страхуват толкова да пускат навън монахините. Какво малтретиране крият. Но на нея вероятно именно поради това й харесваше да стои там.