— Заразяване.
— А кожните биопсии? — попита Костас.
— Вчера гледах слайдовете — отвърна Мора. — Има остри възпалителни промени. Едем, инфилтрат от гранулоцити. Дълбоко разположени микроабсцеси. Наличие също така на възпалителни промени в кръвоносните съдове.
— И няма развитие на бактерии?
— Резултатите са негативни при пробите както за грам микроорганизми, така и за Fite Faraco. Абсцесите са стерилни.
— Вече знаеш причината за смъртта, нали? — попита Бристъл, по чиято тъмна брада бяха полепнали трохи от кифлата. — Има ли значение каква е причината за тези възелчета?
— Не ми се иска да пропусна нещо очевидно. Тази жертва не е идентифицирана. Не знаем нищо за нея, освен причината за смъртта и че е покрита с тези кожни язвички.
— Е, каква е твоята диагноза?
Д-р Айлс сведе поглед към грозните подутинки, наподобяващи планинска верига от карбункули по кожата на жертвата.
— Нодозна еритема — отвърна тя.
— Причина?
Младата жена сви рамене.
— Идиопатична.
Казано простичко, това означаваше, че причината не беше известна.
Костас се засмя.
— Не знам как иначе да я нарека — додаде тя.
— Нито пък ние — съгласи се Бристъл. — Аз лично нямам нищо против нодозна еритема.
След като се върна на бюрото си, Мора прегледа готовия доклад от аутопсията на Дамата с плъховете, който бе продиктувала, и, изпълнена с неудовлетворение, го подписа. Знаеше приблизителното време на смъртта и причината за смъртта. Знаеше, че жената най-вероятно е била бедна и че със сигурност се бе срамувала от вида си.
Сведе поглед към кутията със слайдове от биопсии, на които пишеше „Неизвестна“ и номера на случая. Измъкна един от слайдовете и го пъхна под лещата на микроскопа. Пред очите й се фокусираха вихрушки от розово и пурпурно. Оцветяване на кожата с хематоксилин и еозин. Видя тъмния пунктир на характерните за остро възпаление клетки, видя влакнестия кръг на кръвоносен съд, и белите кръвни телца в него, знак, че тялото се е борило, че е изпращало войниците на имунната си система да си бият с… какво? Къде беше врагът?
Облегна се на стола си, мислейки за това, което беше видяла при аутопсията. Жена без длани и лице, обезобразена от убиец, който отнемаше не само живота, но и самоличността на своите жертви.
Но защо стъпалата? Защо беше взел стъпалата?
„Този убиец явно действа хладнокръвно — помисли си тя, — а не се води от извратени перверзии. Стреля, за да убие, използвайки особено смъртоносен куршум. Съблича жертвата, но не я малтретира сексуално. Ампутира стъпалата и дланите и одира кожата на лицето й. После оставя трупа на място, където останалата кожа скоро ще бъде изгризана от плъховете.“
Размислите обаче я връщаха отново и отново към стъпалата. Отрязването им не беше логично.
Извади плика със снимките на Дамата с плъховете и ги подреди на светлия екран. Линиите на рязкото прекъсване на обезобразената плът я шокираха, както всеки път, но така и не видя нищо ново тук, никаква улика, която да й помогне да разбере мотивите на убиеца за ампутирането.
Прибра снимките и ги замести с фотографиите на черепа, снет фронтално и странично. Взря се в костите на лицето на Дамата с плъховете, опитвайки да си представи как е изглеждало. „Не си била на повече от четирийсет и пет години — мислеше си Мора, — но вече си загубила предните си зъби. Вече си имала челюст на старица, костите на лицето ти са гниели отвътре, носът ти е потъвал в постоянно уголемяващ се кратер. А торсът и крайниците ти са били изпъстрени с грозните възелчета. Всяко оглеждане в огледалото е било мъчително за теб. И тогава, за да излезеш навън, пред очите на хората…“
Все така, без да отделя поглед от снимката на костите, белеещи се върху светлия екран, Мора си помисли: „Знам защо убиецът е взел стъпалата“.
До Коледа оставаха само два дена, затова кампусът на Харвард беше почти празен, когато Мора влезе там. Бялата снежна покривка бе само тук-там осеяна със следи от стъпки. Младата жена вървеше по тротоара с куфарчето си и голям плик с рентгенови снимки в ръка, и усещаше във въздуха металния дъх на наближаващ снеговалеж. Няколко мъртви листа все още висяха по дърветата и трепереха от студ. Някой може би щеше да види в тази сцена чудесна празнична пощенска картичка. Мора обаче виждаше само монотонната сива палитра на зимата — сезон, от който вече се беше уморила.