Ризоли бе все така клекнала над кървавите петна, лъчът на фенерчето й бавно се плъзгаше по пода, цялото й внимание бе съсредоточено само върху кръвта. „Тя изобщо не е притеснена — помисли си лекарката. — Защо тогава се притеснявам? Успокой се, успокой се.“ Отстъпи към вратата. Размаха светлинния лъч като сабя, разсичайки с него бързо мрака в коридора.
Не видя нищо.
Косъмчетата на тила й се изправиха съвсем.
— Ризоли — прошепна тя. — Може ли да излезем веднага оттук?
Едва сега Джейн чу напрежението в гласа й, но попита все така спокойно:
— Какво има?
— Искам да изляза.
— Защо?
Мора се взираше в тъмния коридор.
— Нещо не ми се струва както трябва.
— Чу ли нещо?
— Нека просто се махаме оттук, съгласна ли си?
Ризоли се изправи и отвърна тихо:
— Добре.
Излезе пред Мора в коридора. Спря, сякаш душеше въздуха за някакъв намек за заплаха. „Безстрашната Ризоли, вечно на първа линия“ — помисли си д-р Айлс, докато я следваше обратно по коридора и през салона за хранене. Влязоха в кухнята с все така запалени фенерчета. „Съвършени мишени сме — даде си сметка тя. — Вървим, подът под краката ни скърца, фенерчетата ни осветяват.“
Мора усети повей от студен въздух и се взря в мъжкия силует, застанал пред отворената врата. Замръзна — сащисан наблюдател, — докато в мрака изведнъж проехтяха гласове.
— Не мърдай!
— Свали оръжието!
— Казах не мърдай, негоднико! — изкомандва Ризоли.
— Бостънска полиция! Аз съм от бостънската полиция!
— Кой, по дяволите…
Фенерчето на Джейн внезапно освети лицето на мъжа. Той вдигна ръка, за да се прикрие от блясъка и присви очи. Последва дълго мълчание.
Наруши го Джейн, която изсумтя възмутено.
— О, по дяволите!
— Да, и на мен ми е приятно да те видя — каза детектив Кроу.
— Можех да ти отнеса шибаната глава — изръмжа Ризоли. — Трябваше да ни предупредиш, че идваш…
Не довърши мисълта си. Зад Кроу се показа друг човек, който се движеше с котешка грация, и застана в осветения от фенерчето й кръг. Светлината изведнъж се залюля, защото ръката й затрепери прекалено силно.
— Здравей, Джейн — каза Гейбриъл Дийн.
Тъмнината сякаш подсили допълнително продължителното мълчание.
Когато най-сетне възвърна способността си да говори, тонът й беше странно безизразен. Делови.
— Не знаех, че си в града.
— Долетях тази сутрин.
Младата жена прибра пистолета си в кобура. Изправи гръбнак.
— Какво правиш тук?
— Същото, което и ти. Детектив Кроу ме развежда из мястото на престъплението.
— ФБР се заема с това? Защо?
Дийн огледа се огледа.
— Може да поговорим за това някъде другаде. Поне на някое по-топло място. Бих искал да разбера каква е пресечната точка на твоя случай с този, Джейн.
— Ако ще говорим, информацията трябва да идва и от двете страни — отвърна тя.
— Разбира се.
— Всички карти да се извадят на масата.
Дийн кимна.
— Ще научиш всичко, което знам аз.
— Слушайте — обади се Кроу, — нека приключа с развеждането на агент Дийн тук. Ще се срещнем в конферентната зала. Там поне ще разполагаме с достатъчно светлина, за да се виждаме. И няма да ни треперят гащите от студ.
Ризоли кимна.
— Конферентната зала, два часа. Ще се видим там.
Четиринайсет
Ризоли измъкна ключовете за колата, но веднага ги изтърва в снега. Изруга и се наведе, за да ги вдигне.
— Добре ли си? — попита Мора.
— Той ме свари неподготвена. Не очаквах… — Изправи се и от устата й излезе облак пара. — Божичко, какво прави тук? Какво, дяволите да го вземат, прави тук?
— Работа, предполагам.
— Не съм готова за това. Не съм готова да работя отново с него.
— Може би нямаш избор.
— Знам. И точно това ме вбесява — че нямам избор.
Джейн отключи колата си и двете жени се настаниха на ледените седалки.
— Ще му кажеш ли? — попита Мора.
Спътницата й включи мрачно двигателя.
— Не.
— Той ще иска да знае.
— Не съм толкова сигурна. Не съм сигурна, че който и да е мъж би искал да знае такова нещо.
— Значи просто зачеркваш възможността за щастлив край? Без дори да му дадеш шанс?