Джейн пое незабавно контрол над мълчанието и се впусна да прави преглед на случая.
— Все още не сме сигурни откъде е влязъл. Снегът е затрупал следите и не открихме никъде счупен бръшлян, който да показва, че е прескочил през стената. Входните порти са заключени през цялото време, следователно, ако е минал оттам, е бил пуснат от някой. Това е нарушение на манастирския правилник. Трябва да е направено през нощта, когато никой няма да види.
— Нямате ли свидетели?
— Нито един. В началото мислехме, че вратата е била отворена от по-младата монахиня, Камий.
— Защо от Камий?
— Заради това, което открихме при аутопсията. — Ризоли отмести очи към стената, избягвайки погледа му. — Родила е съвсем скоро. Открихме мъртвото бебе в едно езерце зад манастира.
— А бащата?
— Очевидно е главният заподозрян, който и да е той. Все още не сме го идентифицирали. Още изследват ДНК-материала. Но след това, което ни каза току-що, започва да ми се струва, че сме тръгнали в невярна посока.
Заоглежда стените, които ги заобикаляха, портите, които преграждаха пътя пред външния свят и внезапно пред очите й започна да се разиграва съвсем друга последователност от събития, съвсем различна от онази, която си бе представила, когато се бе озовала за първи път на местопрестъплението.
„Не Камий е отворила входната порта…“
— И така, кой е пуснал убиеца в абатството? — попита Дийн, сякаш прочел мислите й.
Джейн погледна намръщено към портата, мислейки за сипещия се по калдъръма сняг.
— Урсула беше с палто и ботуши… — промълви тя.
Обърна се и погледна към сградата. Представи си я в черните часове преди зазоряване, с тъмни прозорци, със спящи в килиите си монахини. С притихнал двор, където се чува само воят на вятъра.
— Вече е валял сняг, когато е излязла — каза тя. — Била е облечена подходящо за времето. Прекосила е двора до портите, където я е чакал някой.
— Това трябва да е бил човек, когото е познавала — допълни Дийн. — Някой, когото трябва да е очаквала.
Младата жена кимна. После се обърна към параклиса и тръгна към него, ботушите й оставяха дупки в снега. Гейбриъл я следваше, но съзнанието й вече не беше фокусирано върху него; тя вървеше по стъпките на една обречена жена.
Нощ, през която вали първият за сезона сняг. Камъните под ботушите ти са хлъзгави. Движиш се безшумно, защото не искаш другите сестри да разберат, че се срещаш с някой. Някой, за когото си готова да нарушиш правилата.
Тъмно е и няма лампи, осветяващи портата. Така че не можеш да видиш лицето му. Не можеш да бъдеш сигурна, че това е посетителят, когото очакваш тази нощ…
Спря внезапно край чешмата и погледна нагоре към редицата прозорци над двора.
— Какво има? — попита Дийн.
— Стаята на Камий — отвърна тя и посочи. — Точно там горе.
Специалният агент от ФБР вдигна поглед към стаята. Лицето му бе почервеняло от щипещия вятър, който бе разрошил косите му. Джейн осъзна, че е сбъркала, като го е погледнала, защото изведнъж я обзе такъв глад за неговото докосване, че се наложи да се извърне, наложи се да притисне юмрук към корема си, за да уталожи празнотата, която усети там.
— Може да е видяла нещо от стаята си — рече Гейбриъл.
— Светлината в параклиса. Била запалена, когато открили телата.
Ризоли вдигна очи към прозореца на Камий и си спомни изцапания с кръв чаршаф.
Събужда се с подгизнала превръзка. Става от леглото, за да отиде в тоалетната и да я смени. И когато се връща в стаята си, забелязва светлината, проблясваща през витражите. Светлина, която няма място там по това време на нощта.
Джейн се обърна към параклиса, привлечена от призрачната картина, която виждаше в съзнанието си: как младата Камий излиза от главната сграда. Как върви под покритата алея, треперейки от студ, и може би съжалява, че не си е наметнала палтото, макар разстоянието между сградите да е съвсем малко.
Ризоли последва призрака в параклиса.
И притихна в полумрака. Осветлението бе изгасено и пейките не бяха нищо повече от издължени хоризонтални сенки. Дийн стоеше безмълвно до нея, също подобен на призрак, докато Камий, дребно деликатно момиче, престъпва прага, лицето й е бяло като мляко.
Поглежда ужасена надолу. Сестра Урсула лежи в краката й, а камъните са опръскани с кръв.
Може би Камий не е разбрала веднага какво се е случило и първо е помислила, че Урсула се е подхлъзнала и си е ударила главата. Или пък е разбрала още с първия поглед към кръвта, че злото бе нахлуло през стените им. Че сега стои зад нея, до вратата. И я наблюдава.