Че се приближава към нея.
Полита от първия удар. Макар и зашеметена, опитва да избяга. Напред, в единствената открита пред нея посока — нататък, между редиците пейки. Към олтара, където залита. Където пада на колене, в очакване на финалния удар.
И когато всичко е свършено и Камий лежи мъртва, убиецът се обръща назад, към първата жертва. Към Урсула.
Но не си довършва работата. Оставя я жива. Защо?
Джейн се взираше в каменните плочи, върху които бе паднала Урсула. Представи си как нападателят се бе навел, за да се увери, че е свършил докрай работата си.
И застина, спомнила си изведнъж какво бе казала д-р Айлс.
— Убиецът не е усетил пулс — произнесе тя.
— Какво?
— В дясната сънна артерия на сестра Урсула не се усеща пулс. — Погледна към Дийн. — Той е помислил, че е мъртва.
Тръгнаха по централната пътека, между редиците от пейки, следвайки последните стъпки на Камий. Стигнаха мястото край олтара, където бе паднала. Спряха в мълчание, вперили очи в пода. Макар да не ги виждаха в полумрака, в процепите между камъните със сигурност бяха останали следи от кръв.
Ризоли потрепери и вдигна очи; Гейбриъл я гледаше.
— Това е всичко, което може да се види тук — рече тя. — Освен ако не искаш да говориш със сестрите.
— Искам да говоря с теб.
— Ето ме, тук съм.
— Не, не си. Детектив Ризоли е тук. Аз искам да говоря с Джейн.
Младата жена се засмя. Богохулствен звук в този параклис.
— Като те слуша, човек ще помисли, че съм с раздвоена личност или нещо от този род.
— Това не е много далеч от истината. Ти играеш на ченге толкова старателно, че погребваш жената. Аз дойдох да видя жената.
— Чака доста дълго.
— Защо си ми ядосана?
— Не съм.
— Странен е начинът, по който ме приветстваш с пристигането ми в Бостън.
— Може би, защото не си направи труда да ми кажеш, че идваш.
Той въздъхна тежко.
— Може ли просто да седнем и да поговорим?
Тя се приближи до първата редица и се отпусна на дървената пейка. Дийн седна до нея, но тя продължи да гледа право напред, защото се страхуваше да го погледне. Страхуваше се от емоциите, които пробуждаше в нея. Дори вдишването на миризмата му беше мъчително заради копнежа, който разбуждаше. Това бе мъжът, с когото беше делила едно легло, чието докосване, вкус и смях продължаваха да я преследват в сънищата й. Резултатът от връзката им растеше вътре в нея и младата жена притисна с длан корема си, за да потисне тайната болка, която усети внезапно там.
— Как я караш, Джейн?
— Нормално, благодаря. Заета съм.
— А превръзката на главата ти? Какво се е случило?
— О, това ли. — Докосна челото си и сви рамене. — Малък инцидент в моргата. Подхлъзнах се и паднах.
— Изглеждаш уморена.
— Не си падаш по комплиментите, а?
— Това е просто наблюдение.
— Е, да, уморена съм. Разбира се, че съм уморена. Последната седмица беше извънредно натоварена. Коледа почти дойде, а аз още дори не съм купила подаръци за семейството си.
Той я гледа известно време и тя извърна очи, тъй като не искаше да срещне погледа му.
— Май не си щастлива, че ще работиш отново с мен, а?
Ризоли не отговори. Не го отрече.
— Защо просто не ми кажеш какво е станало, по дяволите? — не издържа Дийн.
Гневът в гласа му я стресна. Гейбриъл не беше от хората, които разкриваха често емоциите си. Някога това я вбесяваше, защото винаги я караше да се чувства така, сякаш е изгубила контрол над себе си, сякаш всеки момент е заплашена от изгаряне на бушоните. Връзката им беше започнала, защото тя, а не той, бе направила първата крачка. Тя беше поела риска и бе потъпкала гордостта си, но къде я беше отвело това? Беше се влюбила в мъж, който бе все още непроницаема загадка за нея. И който не бе разкрил пред нея друга емоция, освен гнева, който долови сега в гласа му.
Това разгневи и нея.
— Няма смисъл да го обсъждаме — заяви тя. — Трябва да работим заедно. Нямаме избор. Но всичко останало… просто не съм в състояние да го понеса точно сега.
— Какво не си в състояние да понесеш? Че спахме заедно ли?
— Да.
— Тогава нямаше вид на човек, който има нещо против.