— Случи се и толкоз. Сигурна съм, че и за теб е означавало толкова, колкото означава за мен.
Гейбриъл замълча. „Засегна ли се? — запита се тя. — Заболя ли го?“ Не мислеше, че е възможно да нараниш човек, който няма емоции.
Изненада се, когато чу ненадейния му смях.
— Ама наистина можеш да бъдеш гадна, Джейн — каза той.
Обърна се и го погледна — наистина го погледна — и остана поразена от същите неща, които преди я бяха привлекли към него. Силната челюст, гранитносивите очи. Властният вид. Можеше да го обижда колкото си иска, но винаги щеше да чувства, че все пак той контролира положението.
— От какво се страхуваш? — попита Дийн.
— Не знам за какво говориш.
— Че ще те нараня ли? Че ще си тръгна пръв?
— Първо на първо, ти никога не си бил тук.
— Добре, вярно е. Не можех. Не и с нашата работа.
— А всичко се свежда до това, нали? — Стана от пейката и тропна няколко пъти по пода, за да възвърне чувствителността в замръзналите си крака. — Ти си във Вашингтон, а аз — тук. Ти имаш твоята работа, от която няма да се откажеш. Аз имам моята. Никакви компромиси.
— Като те слуша, човек ще реши, че обявяваш война.
— Не, просто излагам логичните факти. Опитвам се да бъда практична.
Обърна се и тръгна към вратата на параклиса.
— И опитваш да се предпазиш.
— А не трябва ли? — попита тя, като погледна назад към него.
— Целият свят не се е наговорил да те нарани, Джейн.
— Защото няма да му позволя.
Излязоха навън. Прекосиха двора и минаха през дворната порта, която се затвори след тях със звучно щракване.
— Е, не виждам смисъл да опитвам да правя пробив в тази броня — каза той. — Готов съм да изминавам дълъг път, за да мога да се срещна с теб. Но ти трябва да изминеш половината от него. Ти също трябва да даваш.
Обърна се и тръгна към своята кола.
— Гейбриъл? — повика го тя.
Той спря и се обърна да я погледне.
— Какво мислеше, че ще се случи между нас този път?
— Не знам. Че поне ще се зарадваш да ме видиш.
— Какво още?
— Че отново ще се чукаме като зайчета.
Тя се засмя и поклати глава. „Не ме изкушавай. Не ми напомняй за това, което ми липсва.“
Той я гледаше над покрива на автомобила си.
— Ще се задоволя и с първото, Джейн — промълви той.
После влезе вътре и затвори вратата.
Ризоли го проследи с поглед и си помисли: „Точно така се забърках в тази каша — покрай чукането като зайчета“.
Потръпна и вдигна очи към небето. Беше едва четири часът, но вечерта наближаваше, отнасяйки оскъдната, сивкава дневна светлина. Не си беше взела ръкавиците, а вятърът беше толкова студен, че буквално ощипа пръстите й, когато извади ключовете, за да отключи колата. Плъзна се на предната седалка и опита да пъхне ключа в командното табло, но ръцете й бяха замръзнали и непохватни и почти не усещаше пръстите си.
Замря на мястото си.
Внезапно се сети за ръцете на прокажените, за изгризаните им като пънчета пръсти.
И си спомни смътно въпроса за ръцете на една жена. Нещо, споменато между другото, на което не беше обърнала внимание тогава.
„Каза, че съм невъзпитана, защото я попитах защо онази дама няма пръсти.“
Излезе от автомобила, върна се при манастирските порти и започна да звъни.
Най-накрая сестра Изабел се появи. Старото лице, което надникна през железните решетки, не изрази удоволствие, като я видя.
— Трябва да говоря с момичето — обясни Ризоли. — С дъщерята на мисис Отис.
Завари Нони да седи сама в стара класна стая в края на коридора и да клати напред-назад силните си крака, висящи от стола, пръснала подобни на дъга пастели върху очуканото учителско бюро пред себе си. В кухнята на манастира беше по-топло, тъй като мисис Отис приготвяше вечерята за монахините, и ароматът на прясно изпечени шоколадови бисквити достигаше дори до това мрачно ъгълче на сградата. Въпреки всичко Нони бе предпочела да се затвори в тази студена стая, по-далеч от острия език и неодобрителния поглед на майка си. Момиченцето като че ли не забелязваше студа. То стискаше жълтеникавозелен пастел и, изплезило връхчето на езика си в дълбока концентрация, рисуваше излизащи от главата на някакъв човек искри.
— Ще избухне всеки момент — обясни то. — Смъртоносните лъчи пекат мозъка му. Затова той ще се пръсне. Както, когато готвиш разни неща в микровълновата фурна и те се пръскат. Ето така.