— Смъртоносните лъчи зелени ли са? — попита Джейн.
Нони вдигна поглед.
— Друг цвят ли трябва да са?
— Не знам. Винаги съм мислила, че смъртоносните лъчи трябва да бъдат, ъъъ… сребърни.
— Нямам сребърно. Конрад ми го взе в училище и така и не ми го върна.
— Струва ми се, че и зелени смъртоносни лъчи ще свършат работа.
Успокоена, Нони насочи отново вниманието си към рисуването. Избра един син пастел и добави шипове към лъчите, така че заприличаха на стрели, валящи като дъжд към злочестата жертва. На бюрото имаше много злочести жертви. По рисунките се виждаха изпускащи огън космически кораби и сини извънземни, режещи глави. Тези извънземни определено не бяха приятелски настроени. Момиченцето, което ги рисуваше, се стори на Ризоли също толкова странно същество, пакостливо дяволче с кафяви цигански очи, което се криеше в стая, където никой няма да го притеснява.
Беше си избрало депресиращо убежище. Класната стая явно не беше използвана отдавна, голите й стени бяха осеяни с белези от кабарчета и пожълтяла скоч лента. Престарелите чинове бяха събрани в далечния ъгъл и бяха оголили надраскания дървен под. Единствената светлина влизаше през прозорците и всичко бе потънало в типичните за зимата сиви отсенки.
Нони бе започнала следващата си рисунка от своята серия за извънземни жестокости. Жертвата на жълтеникавозелените смъртоносни лъчи сега имаше зейнала в главата дупка, от която пръскаха пурпурни капки. Над човечето се появи балонче, в което, като в комикс, момиченцето написа агонизиращото му възклицание.
„АААААА!“
— Нони, спомнящ ли си вечерта, когато разговаряхме?
Кафявите къдрици подскочиха нагоре-надолу в знак на съгласие:
— Ти повече не се върна да ме видиш.
— Да, имах страшно много тичане насам-натам.
— Трябва да престанеш да тичаш насам-натам. Трябва да се научиш да сядаш и да релаксираш.
В тези думи прозвуча ехото на глас на зрял човек. „Престани да тичаш нагоре-надолу, Нони!“
— И не трябва да бъдеш толкова тъжна — додаде тя и избра друг пастел.
Ризоли наблюдаваше мълчаливо, докато детето рисуваше яркочервени капки, бликащи от експлодиралата глава. „Боже — помисли си тя. — Това момиченце вижда тъгата ми. Това безстрашно дяволче вижда повече от всички останали.“
— Имаш много остър поглед — каза тя. — Виждаш много неща, а?
— Веднъж видях как един картоф се пръсна. В микровълновата.
— Последния път ни каза някои неща, за сестра Урсула. Каза, че те смъмрила.
— Смъмри ме.
— Казала, че си невъзпитана, защото си я попитала за ръцете на онази жена. Спомняш ли си?
Нони повдигна глава и едното й тъмно око проблесна изпод непокорните къдрици.
— Мислех, че се интересуваш само от сестра Камий.
— Искам да знам и за сестра Урсула. И за жената, с чиито ръце нещо не било наред. Какво имаше предвид?
— Нямаше пръсти. — Детето взе черен пастел и нарисува птица над пръскащата се глава на мъжа. Хищна птица, с огромни черни криле. — Лешояди — обясни то. — Ядат те, когато си мъртъв.
„Ето на какво разчитам — рече си Джейн. — На думата на едно дете, което рисува извънземни и смъртоносни лъчи.“
Приведе се напред и попита тихо:
— Къде видя тази жена, Нони?
Момичето остави пастела и изпусна уморена въздишка.
— Добре. След като трябва да знаеш. — Скочи от стола си.
— Къде отиваш?
— Да ти покажа. Къде беше дамата.
Якето й беше толкова голямо, че Нони приличаше на малко човече на „Мишелин“, крачещо в снега. Ризоли следваше отпечатъците, оставени от гумените й ботушки и се чувстваше като скромен редник, маршируващ зад решителен генерал. Прекосиха двора на манастира, минаха покрай чешмата, където снегът се беше натрупал на етажи, напомняйки сватбена торта. Момичето спря пред входната порта и посочи.
— Тя беше ето тук.
— Извън портата ли?
— Аха. Беше си увила лицето с голям шал. Сякаш щеше да обира банка.
— Значи не видя лицето й?
Момиченцето поклати глава, кафявите къдрици подскочиха.
— Тази дама говори ли с теб?
— Не, мъжът го направи.
Джейн я изгледа.
— С нея мъж ли имаше?
— Той ме помоли да ги пусна, защото трябвало да говорят със сестра Урсула. Но това е забранено от правилника и аз им го казах. Ако някоя сестра го наруши, я изхвърлят. Мама казва, че сестрите няма къде другаде да отидат, затова никога не нарушават правилника — страхуват се да излязат навън. — Нони направи пауза. Вдигна очи и заяви с нотка на гордост: — Но аз излизам навън непрестанно.