„Защото не се страхуваш от нищо — помисли си Ризоли. — Защото си безстрашна.“
Момиченцето започна да отъпква линия в снега, розовите му ботушки маршируваха с точността на войник. Направи една бразда, после се завъртя кръгом и тръгна обратно, отъпквайки успоредна линия. „Смята, че е непобедима — мислеше си Ризоли. — А всъщност е толкова малка и уязвима. Дребосъче в огромно яке.“
— Какво стана после, Нони?
Детето се върна, стъпвайки тежко през снега, и спря рязко, вперило поглед в заснежените си ботуши.
— Дамата подаде едно писмо през портата. — Нони се приведе напред и прошепна: — И аз видях, че няма пръсти.
— Ти даде ли това писмо на сестра Урсула?
Детето кимна и къдриците му подскочиха отново.
— И тя излезе. Веднага излезе.
— Разговаря ли с онези хора?
Поклати глава.
— Защо?
— Защото когато излезе, те вече си бяха тръгнали.
Джейн се обърна и се загледа в тротоара, където бяха стояли двамата посетители, умолявайки непослушното момиченце да ги пусне вътре.
Космите на тила й внезапно настръхнаха.
Дамата с плъховете. Била е тук.
Шестнайсет
Ризоли излезе от болничния асансьор, мина покрай надписа „Всички посетители трябва да се регистрират“ и през двойната врата към интензивното отделение. Беше един през нощта и осветлението бе сведено до минимум, за да могат пациентите да спят. След яркото осветление там, откъдето идваше, сестрите в стаята й се сториха безлики силуети. Само една от стаичките за болни бе ярко осветена и тя я привлече като фар.
Чернокожата полицайка, която пазеше пред нея, я поздрави.
— Здравейте, детектив. Бързо пристигнахте.
— Каза ли нещо?
— Не може. Тръбичката за дишане е все още в гърлото й. Но определено е будна. Очите й са отворени и чух сестрата да казва, че следва дадените й команди. Всички изглеждат истински изненадани, че изобщо е дошла в съзнание.
Изпищяването на дихателната апаратура накара Джейн да погледне към стъклената врата на стаичката, зад която, около леглото, се бе струпал медицински персонал. Позна неврохирурга, д-р Юън, и интерниста, д-р Сътклиф, чиято руса опашка изглеждаше странно чужд детайл сред тази групичка от мрачни професионалисти.
— Какво става там?
— Не знам. Нещо във връзка с кръвното налягане. Д-р Сътклиф пристигна, тъкмо когато тук започна да заприличва на лудница. После се появи д-р Юън и оттогава се суетят около нея. — Полицайката поклати глава. — Не мисля, че нещата вървят на добре. Тези машини пищят като полудели.
— Боже, не ми казвай, че ще я изгубим тъкмо когато се е събудила.
Ризоли се промъкна в стаичката, където светлината бе толкова силна, че бе болезнена за уморените й очи. Не можеше да види сестра Урсула, скрита зад плътния кръг, образуван от медицинския персонал, но виждаше мониторите над леглото; линията на сърдечния ритъм сякаш бе описана от носещ се ниско над водата камък.
— Ще изтръгне ендотрахеалната тръбичка! — каза една от сестрите.
— Вържете тази ръка по-здраво.
— … Урсула, успокой се. Постарай се да се отпуснеш.
— Систоличното падна до осемдесет и…
— Защо е толкова зачервена? — попита Юън. — Вижте й лицето.
Погледна встрани, тъй като дихателният апарат изписка.
— Прекалено голяма съпротива в дихателните пътища — поясни една сестра. — Тя се съпротивлява на апаратурата.
— Налягането й пада, д-р Юън. Систоличното е вече осемдесет.
— Добавете към системата й допамин. Веднага.
Една сестра внезапно забеляза стоящата на прага Ризоли.
— Госпожо, ще трябва да излезете оттук.
— В съзнание ли е? — попита Джейн.
— Излезте оттук.
— Аз ще се оправя с това — обади се Сътклиф.
Стисна здраво Ризоли за ръката и я изведе навън. После дръпна завесата, като закри напълно видимостта към пациентката. Застанала в полумрака, Джейн усещаше погледите на другите сестри, застанали в различните точки на интензивното отделение.
— Детектив Ризоли — започна Сътклиф, — трябва да ни оставите да си вършим работата.